Барът беше претъпкан, задушен, светлините блестяха почти яростно, отразяваха се в зелено, синьо, розово по кожените дрехи на танцуващите. Женски коси простираха кичури към светлината на фон на лица, които се намираха някъде другаде. Седнал на червено кожено сепаре, Юлиян, почти като изхвърлен от техния свят, ги наблюдаваше над блестящата линия на уискито. Чашата бе застинала близо до устните му, но от началото на вечерта мъжът не беше пил, а замислено следеше танцуващите. Изведнъж му се виждаха отчаяни, непривично отдадени. Хипнотизираха ги светлините, поглъщаше ги алкохола, а чувствата и мислите им се стичаха от върховете на пръстите им и се разпръскваха в дима от цигарите. Заведение, в което се пуши, в което се танцува устни до устни…

       — Омръзна ми — промърмори на себе си Юлиян, най-накрая изоставяйки недокоснатото уиски на стъклената маса — омръзна ми да съм сам. Какво е това в човешката натура, което не дава мира на самотния?

       — Далеч от Бога.

       Той се сепна и се озърна настръхнал. Какъв беше този карамелен глас, който току-що бе продумал до ухото му? Юлиян седеше сам, и с вечния си враг-другар уискито, но едва ли то му беше проговорило. Тогава кой? И най-вече, как? Заглушаващата дива музика не би позволила на гласа да достигне до него.

       “Халюцинирам ли вече?” — помисли си той и злобно изгледа чашата — “вече с чаши ли си говоря?”

       Жена с искряща бяла коса привлече вниманието му и погледът му се плъзна покрай ръба на чашата обратно към дансинга. Тази се беше появила от никъде, и като всички в странния бар бе облечена с подчертаващи фигурата ѝ кожени дрехи. Всички тук бяха в черни кожени дрехи, защото бяха бунтари. Сякаш с дрехите си казваха на всички, че не, тяхната кожа не беше като човешката. Не, тя беше черна като на хора с виолетова кръв…

       А жената, която беше привлякла вниманието на Юлиян, танцуваше като за последно. Дали бе по-отчаяна от другите, или трансът бе завзел напълно ума ѝ, Юлиян нямаше как да знае. Бялата ѝ коса, светеща в синьо, розово, зелено, обсебваше очите му, а черните ѝ дрехи не скриваха нито една от изящните ѝ извивки. Тялото ѝ сякаш викаше Юлиян, за миг му се стори, че може да почувства дъха ѝ върху настръхналата си кожа. Тя се завъртя към него и в миг сърцето му се вцепени, а всички мускули в тялото му се стегнаха. Младата жена имаше златни очи. Или Юлиян напълно бе полудял, или в момента ставаше свидетел на някое същество от книгите, които толкова обичаше да чете. Мъжът не успя да сдържи порива си и стана от сепарето. Той бе единственият човек в бара, който не беше облечен в черна кожа, а с обикновени дънки и тениска. Като бунтар сред бунтарите. Така както сред общество от аутисти, той щеше да е странния и вечно неразбрания…

       Тя не спря да танцува, гледайки го през извитите си мигли по един необясним, женски начин. Той обаче не можеше да танцува. Инженер по професия, той се разбираше с цифрите и законите, а по принуда на собствената си житейска мъка, и с уискито… но не се разбираше с жените. Той беше вечният странник сред тях, една дума накриво, и режеха до кръв, един поглед не където трябва и хапеха… накратко, Юлиян бе до болка непохватен, щом видеше представител от противоположния пол. Въпреки това, той стана и тръгна към нея.

       “Далеч от Бога” — оформиха плътните ѝ устни, блестящи в яркочервено. Той примига. Нямаше как да е казала това, нали? Изящните ѝ, облечени в черна кожа ръце, го придърпаха за врата, тялото ѝ повлия на неговото така, че той нямаше как да не хване ритъма на музиката, нямаше как изведнъж да не започне да танцува. Във всеки друг момент Юлиян щеше да замръзне, да се вцепени, да не може да продума — красивата жена би трябвало да му действа като пълна упойка. Ала това не се случваше в този миг, и Юлиян усети, че танцува. Танцуваше както никога досега, разбра отчаяния ритъм, разбра многоцветните коси, пренесе се някъде другаде, вече не беше сам. Златните очи бяха всичко, което виждаше. Музиката вече не беше досаден шум, а ритъма на сърцето му…

       На сутринта, животът на Юлиян заплаши да продължи както преди. Работа, вкъщи, работа, вкъщи, спорове с уискито… Ала той не можеше да изчисти спомените си от предната вечер, от онзи бунтарски бар, където се беше озовал по случайност. Буйните коси, кожените дрехи, и най-вече всепроникващите златни очи. След като беше танцувал с непознатата, тя се беше стопила в тълпата още преди той да успее да я попита за номера ѝ, и колкото и да я търсеше и да оглеждаше, не я видя. Сякаш въобще не беше съществувала, като халюцинация от отчаяние. Той диреше очите ѝ във всеки, с когото се разминеше по пътя към работа, но нито един човек нямаше златни очи. Знаеше, че това е невъзможна биология, но надеждата не го напускаше. Както беше танцувал с нея, както магията ѝ го беше научила да чувства ритъма макар и само за три минути, така той знаеше, че ще я търси завинаги. “Далеч от Бога”, беше му казала тя, или той само си я беше представил…

       — Няма да се откажа, ще те намеря — каза той твърдо. Сам, разбира се, в центъра на града, заобиколен от хора, държащи се на разстояние. Нима на тридесет и пет вече полудяваше? Той искаше да облече кожени дрехи. Толкова много искаше да облече черни кожени дрехи, да обръсне главата си, да напусне работата си и да се моли на онези от бара да го вземат при тях, макар че дори не умееше да прави най-простия коктейл. Трябваше да я намери. А къде другаде, освен в онзи отстранен от сивата реалност свят на опиянение и светлини?

       — Далеч от Бога… за какво говореше тя? За мястото? За човека? — той не можеше да проумее.

       Хората започнаха да го заобикалят от поне два метра, както стоеше с празен поглед и си шепнеше за Бог.

       — Нали човекът е направен по образа на Бога? — продължи да разсъждава той — но това не значи ли, че ако човек желае нещо, значи и Бог го желае? Ама, какво значи образ? И какво значи желание изобщо?

       Юлиян, въпреки всичките мисли и върлуващите из главата му въпроси, някак се домъкна до работата си, някак чертаеше, някак разговаряше с архикекта, някак обиколи един обект, някак се прибра вкъщи. В студения, ергенски апартамент в стария панелен блок. Уискито го чакаше и му обещаваше. Но предната вечер той не беше пил, бе забравил да пие след като бе танцувал с онази непозната. От години това беше първата вечер, в която не беше пил. Уискито го привличаше с огън в кръвта и лишен от емоции и болка свят. Но той му обърна гръб и излезе.

Облечен в дънки и тениска, наметнал тънко яке, Юлиян застана пред вратите, които щяха да го доведат в онази алтернативна вселена, където щеше да срещне отново златните очи. Само че мястото изглеждаше изоставено, а ръждясал катинар задържаше металните врати. Все едно не бяха отваряни от години, ако не и десетилетия. Той ахна.

       — Дай десет стотинки, момче… — дрезгав глас прокънтя в стъписаното съзнание на Юлиян. До него стоеше бездомник с разфокусиран взор, провиснали дрехи и рошава, сплъстена коса.

       — Тук нямаше ли бар? — попита Юлиян.

       Бездомникът му се видя объркан за секунди, след това се вгледа във вратите.

       — Имаше навремето, момче… навремето, когато не пиех, когато виждах ясно… — очите на мъжа блестяха, но с мъглива живина — където видях момиче със златни очи. Танцувах с нея. Преди много, много години… но аз не се вслушах в нея. Напуснах работата си, обръснах си главата, търсех, търсех, но не я намирах… утешавах самотата си в уиски. Бързо свършиха парите, момче. Бързо загубих апартамента си… бързо загубих всичко.

       Юлиян беше замръзнал на място, неспособен да отстъпи или да проговори от топката болка, свита в гърдите му.

       — И… и… намери ли я поне?

       — Няма я вече, момче. Няма я, защото пих. Защото тя каза да не пия, а аз не я послушах. Не можах да я послушам.

       — Какво ти е казала?

       — “Далеч от Бога”, само това ми каза. Тогава не го разбрах. Сега го разбирам… чак сега… “и не се опивайте с вино…” имаш ли двадесет стотинки, момче?

       Юлиян, в нещо като ступор, му даде десет лева и бездомникът се отдалечи, докато инженерът само се взираше във вратите за много, много дълго време.

       От онзи ден нататък, Юлиян никога не докосна уискито, и търсеше златните очи във всеки. Минаха се години, той помъдряваше далеч от отровния за ума му алкохол, работеше с непривична за него отдаденост, стремеше се да е искрен и разбиращ. Не успя да си обясни бара и онази вечер. Не спря да търси златооката, да пази спомена завинаги в сърцето си. Дори и халюцинация да е била, тя го беше избавила от уискито. Една вечер, като се прибираше от работата си, се отби в кварталния магазин да си вземе нещо да сготви. На касата имаше един очевидно пиян мъж.       Хладен полъх докосна Юлиян, аромат на нежност премина покрай него и той видя жена в черни кожени дрехи и с бяла коса, насочена към човека на касата. Инженерът замръзна на мястото си.

Жената каза нещо на ухото на пияния. Сетне се обърна и срещна погледа на Юлиян. Усмивка озари златните ириси, докато той все още стоеше замръзнал.

       — Здравей! Да те поканя на чай? — карамеленият ѝ глас погали слуха му.

-КРАЙ-