- Вая, някой ден всички ще умрем...

Плахо Дара се опита да върне настроението на масата.

- Писна ми от тъпите ти опити за оптимизъм!

- Извинявай...

Всъщност масата си имаше настроение. Просто то не беше по вкуса на Дара. Тя искаше да се смеят, да се радват на слънцето, да обсъждат защо мъжете целуват жените по челото и дали това е любов, да се питат къде сексът е по-добър - на плажа или в гората? Искаше ѝ се Вая да забележи, че е свалила 5 килограма, че шалът подчертава очите ѝ, а на устните ѝ за първи път има червило. Дара не беше суетна, но... дявол да го вземе!... днес искаше да се почувства момиче. Не, днес беше в настроение да бъде жена. Ето от такова настроение се нуждаеше на масата!

- Даричка, някой ден всички ще умрем... но междувременно вие ще живеете. Аз вероятно ще си отида скоро и вече няма какво да ми се случи. 

От това настроение на масата Дара се боеше цяла сутрин. Разбира се, че Вая нямаше да забележи и оцени нейните 5 килограма. Месеци наред тя се бореше да качи поне 1. Бореше се с болестта си, бореше се със съжалението на всички доброжелатели, които даряваха пари за нейното лечение, бореше се със съмненията на околните къде отиват парите. Но най-много се бореше със страха. С онзи изморителен ужас, че през нощта ще се събуди... в най-тъмното... и няма да успее повече да поеме дъх. И няма да има повече кавги с родителите, няма да има повече повърхностни разговори с приятели, няма да има повече надежда за любов. 

***

Месец по-късно се случи. 

През нощта. 

Дара научи на другия ден. 

Мислеше, че няма да плаче.

Докато приятелят ѝ не я попита какво е станало.

- Вая... 

Заплака. Вече беше реално. 

***

Два дена по-късно отиваше към църквата. Първото погребение в живота ѝ. 

Мислеше, че няма да плаче. 

Последните два дни плака достатъчно.

Вая не беше най-добрата ѝ приятелка.

Вая не беше човек, когото познава от малка.

Вая не беше с нея всеки ден. 

Запознаха се едва преди 6 години.

Заради болестта ѝ, се срещаха рядко.

Повече говореха в скайп или си разменяха електронни писма. 

Не, Дара нямаше да плаче.

Стоеше в страни и наблюдаваше колко много хора се събират около църквата. 

Повечето бяха млади. Черни и тъжни. Като Дара. 

Вая имаше прекрасна черна коса.

Но обичаше цветовете. 

"Днес обаче, Ваичка, не е ден за цветове", помисли си Дара.

Забиха камбаните.

"Брой до 3. Брой до 10. По дяволите, брой до 150! Само недей да плачеш!" 

Дара се опитваше да се удържи. Беше я срам. Около нея беше пълно с хора, които са познавали Вая много по-добре. И по някакво чудо те се държаха прилично. А тя не можеше да спре да подсмърча.

Обърна гръб на църквата и се загледа в две котки. Драмата отмина. Пое дълбоко въздух. 

Камбаните забиха отново. 

Пред църквата спря отвратителната черна кола, от която свалиха ковчега с Вая. Видя лицето й. Това беше последното, което Дара си спомняше от този ден.

***

- Вая, какъв подарък искаш да получиш за рождения си ден?

- Нуждая се от татуировка.

- Иначе няма да преживееш 30-тата си година?

- Да, Дара. Глупаво ли ти звучи? 

- Извинявай. Опитах се да се пошегувам...

- Знам. Ти винаги искаш да ни е весело. Само че на мен ми трябва някаква сила. Нищо вече не помага. Затова си мислех да татуирам на ръката си нещо... някакви магически думи... които да омагьосат мозъка ми. Да му кажат да не се предава. Да забаламоса с нещо всички останали тотално увредени органи и да повярват, че вече са здрави. Нали всичко е плод на нашето въображение? Е, аз искам татуировка, с която да си въобразя, че всичко е наред. 

- Измисли ли думите?

- Още не. Двете с теб толкова обичаме думите, че това ще е най-сложното.

Дара си спомни този разговор седмица след погребението, гледайки ръката си. Беше си порязала пръста, докато режеше ябълка за закуска. Потече много кръв. Болката й хареса. 

Не обичаше татуировките. Сигурно, защото вече всеки имаше. Дара мразеше всичко с етикета "и другите го имат", Но на следващия ден отиде до студиото, в което Вая мечтеше да получи подаръка за 30-я си рожден ден. Излезе от там с много малък надпис на лявата си китка. Надяваше се часовник с по-дебела каишка да успее да го скрие от колегите на работа. И от мама и татко. И, разбира се, от баба и дядо. Настръхна като осъзна какво е направила. На ръката й цял живот щеше да пише "Хемингуей". И никога нямаше да успее да го изтрие. Това беше единствената магическа дума, за която можеше да мисли през последните дни. 

"Дара, всяка от нас ще напише по един роман. Но ще ги напишем като мъже. Женските книги са тъпи. Ще пишем велико, като Хемингуей." 

Хемингуей. Тяхната мечта да бъдат талантливи по мъжки. Изписана на китката на Дара. Със ситни печатни букви. Никакви завъртулки, никакви сърца, пеперуди или знаци за безкрайност. 

***

- Дара, била ли си някога с жена? 

- Ами... чакай да помисля...

- Наистина ли?

- Не, разбира се. 

- Защо да се разбира?

- Ами... 

- Цензурирай си ами-то.

- Аз харесвам мъжете.

- Аз също.

- Знам, знам. При това харесваш почти всички мъже.

- Защото всички мъже могат да бъдат неустоими.

- Тогава защо са ти жените?

- Защото не съм опитвала.

- А ти се иска?

- Да.

- Няма ли да ти е странно?

- Защо да е странно, ако жената ме привлича? Например, ако прилича на теб. Ей такава мъничка, миловидна, синеока, русокоса. 

- Не се ли чудиш как ще се чувстваш след това?

- Задоволена?

- Или объркана?

- Обърквам се защо толкова усложняваме нещата. 

- Защото са сложни.

- Не, Дара, мисля, че е много просто. Моят живот е кратък. Никога няма да се омъжа, няма да имам деца, няма да имам кариера, няма да изляза от детската си стая, няма да се разделя с родителите си. Но искам да опитам това, което мога. Мога да опитам да бъда с жена. 

Месец след погребението Дара си спомни този разговор. Беше в банята. Сапунисваше гърдите си. Женското тяло беше красиво. Не беше силно и наелектризиращо като мъжкото. Беше меко и примамващо. За първи път пожела да усети какво е да бъде с друга жена. 

Отне ѝ повече от месец да се престраши да приеме, че тази мисъл наистина е в главата ѝ. И, както се случи с татуировката, знаеше, че ще направи и това. За първи път започна да излиза вечер сама, без приятеля си. Тя излизаше по женски, той се забавляваше по мъжки. 

Тези експерименти върнаха Дара обратно към стари приятелства - от училище, от квартала. Опита се да се впише в различни компании, да влезе в различни разговори. Но само Вая можеше да оцени "Хемингуей"-я на китката ѝ. Отказа се. Една вечер се престраши да излезе сама. И без това в клубовете музиката е толкова абсурдно силна, че нямаш нужда от никого. Не се случи като по филмите. Нито една жена не дойде при нея, за да я покани в апартамента си. Всъщност в кои филми се случва това?

Още два месеца по-късно Дара беше на "среща на сляпо". Заприказва се с момиче от форум. Първата им целувка беше странна. Втората й хареса. На другия ден вече знаеше, че в женското тяло имаше нещо твърде опасно. Иска ти се да се върнеш при него. Макар да знаеш, че твоето място не е там. Настръхна като осъзна какво е направила. 

***

"Знаеш ли за какво мечтая, Дара? Мечтая за морето. Мечтая да го усещам по краката си, да вдишвам аромата му, да мокри косите ми, да слушам вълните. Мечтая да живея с морето. Мечтая да бъда целувана в морето. Да ме галят в морето. Да ме обичат в морето. Мисля, че най-силно мечтая да ме обичат. Пожелавам ти го, Дара. Изживей морето и любовта."

Година след погребението Дара откри това електронно писмо в електронната си поща. Беше го получила за рождения си ден. Преди три години. Вероятно тогава просто се беше усмихнала. "Поредното хубаво пожелание." Дори не го помнеше. Днес сълзите ѝ капеха върху клавиатурата. Възможно ли е да има толкова мелодраматичен начин да си скапеш лаптопа? 

Успокои се като си спомни, че е влюбена, има дете, живее край морето, на китката си носи "Хемингуей", а в омагьосания ѝ мозък стои споменът за една необикновена нощ с прекрасна жена. Погледната черната си коса в огледалото и поздрави Вая в себе си.