Знанието е  сила

Вървях замислена по главната улица до моя блок, навела глава надолу, с мисълта какво ще правя след като вече завърших основното  си образование. Убедена, че аз мога да работя това, което искам, т.е. банков счетоводител. Както си вървях, ми се стори, че някой извика моето име, поогледах се, никой не видях и пак  се замислих. Отново чух името си, този път бях сигурна, убедена. Обърнах се и зад мен, кого да видя - моята, вече стара съученичка, задъхана от това, че се е опитала да ме догони.

- Здравей! Как си? Как караш ваканцията? - попита ме тя.

- Как да съм, добре. А ти?

- Например... днес съм много щастлива, защото си подадох документите за университета във Варна, нали знаеш, бях ти казала!

- Да, да, сещам се! - отвърнах аз.

- Ами, ти няма ли да кандидатстваш някъде? - пита ме тя.

- Аз ли, че за какво, имам нужните знания, за да започна да работя това, което искам и без да уча!

- Надявам се, че си права! Пожелавам ти успех! Аз утре заминавам, така че в момента малко бързам, нали знаеш, трябва да си приготвям багажа и... - каза тя и продължи своя път напред.

Тогава нещо ме накара да се спра и да се замисля отново за моето бъдеще. Опитвах се да се разубедя, че ако отида в университет, ще бъде по-добре, ще зная повече и ще имам по-голям опит в работата си. Но моето мнение си остана същото! В този момент се обърнах на дясно и до мен беше таблото с обяви. Из целия град имаше такива табла, хората залепваха своите обяви - някои купуваха, други заменяха, а трети продаваха. Единственото нещо, което ме заинтригува, беше синият лист, закачен в горния ляв ъгъл, обявата на новата банка, която беше на 50 метра от дома ми. Извадих си тефтерчето и химикала и записах служебния номер.

Цяла вечер се чудих дали да се обадя и накрая реших, че ще е по-добре сутринта да отида в банката и да подам молба за работа там.

На другия ден станах рано и директно се отправих на там. Щом стигнах до банката, започнах да се притеснявам, сърцето ми биеше силно, стомахът ме свиваше, а единственият въпрос в главата ми беше „Да продължа ли?". Накрая се реших  и влязох в банката, до вратата имаше голямо бюро, а зад него млада госпожица.

- Добър ден! Казвам се Ирина Иванова и моята работа е да ви помогна по някакъв начин. Вие за какво сте тук? - попита любезно тя.

- Добър ден! Разбрах, че набирате служители...

- Да, знам какво искате да ме попитате. Ето заповядайте! - Каза тя, като ми даде листче, на което пишеше "прослушване - втори етаж, стая 223".

Качих се на втория етаж, намерих стаята, но пред вратата имаше опашка около 5-6 жени и те чакаха за там. Мина час и половина, откакто бях наредена на опашката, пред мен остана само една жена. Всички жени, които бяха влезли в стаята, излизаха с плач, явно много държаха да получат тази работа. Дойде и моят ред, влязох в стаята, тя бе огромна, като зала за танци. Имаше два стола, на единия седнах аз, а на другия беше възрастна дама, облечена в черен костюм.

- Добър ден! - промълвих аз.

- Добър ден! Какво ви кара да мислите, че можете да работите при нас?

- Мога да работя с компютър, учила съм специалността „банково дело", зная два езика. - отговорих аз с притеснение.

- Какво е по-важно от знанието? - попита ме дамата.

- Добре... ами... - позамислих се аз и тогава се сетих. - Нещата, които осмислят живота, не могат да бъдат обяснени с ума, а трябва да бъдат почувствани в сърцето! - казах гордо аз.

Жената наведе глава надолу, излезе от стаята и след пет минути се  върна.

- Поздравления, одобрена сте, утре започвате работа в 7 и половина часа. Не закъснявайте. - заяви тя.

И така, до ден днешен аз работя там  и съм много доволна от себе си. Разбрах, че моята съученичка, която следваше право във Варна, сега се е върнала тук в родния си град и си търси работа. Не знам за какво и беше това „право", аз си знаех, че ще успея, просто повярвах.