Дарин не искаше да се събужда. Макар да сънуваше безкрайни лабиринти, от които нямаше изход, макар да викаше на сън и да се задушаваше… Отвореше ли очи, като проказа започваше да го обхваща чувство на срам, изгарящ срам, че принадлежи на човечеството, на прокълнатото човечество, което не можеше да съществува без войни… „Открий ми, Господи, защо вечно воюваме помежду си, защо създаде човека такъв?!“ Питаше настойчиво и не намираше отговор. Чувстваше се напълно опустошен. Винеше едновременно себе си, Бога и дявола… Не, не беше станал богомил. Така поне си мислеше. Дали защото пандемията още вземаше жертви, а на дявола това не му стигаше? Сега кикотът на рогатия надделяваше над грохота на морските бури и ги насилваше да носят мини към бреговете на Черно море. Най-страшното бе, че нечестивецът успяваше в пъкленото си дело и минираше душите.
Мъжът така и не разбра кога бе обрулен. Сега и слаб ветрец можеше да отвее последното зрънце от някога тежкия клас на душата му.
Наистина, кога и как с ...