Дарин не искаше да се събужда. Макар да сънуваше безкрайни лабиринти, от които нямаше изход, макар да викаше на сън и да се задушаваше… Отвореше ли очи, като проказа започваше да го обхваща чувство на срам, изгарящ срам, че принадлежи на човечеството, на прокълнатото човечество, което не можеше да съществува без войни… „Открий ми, Господи, защо вечно воюваме помежду си, защо създаде човека такъв?!“ Питаше настойчиво и не намираше отговор. Чувстваше се напълно опустошен. Винеше едновременно себе си, Бога и дявола… Не, не беше станал богомил. Така поне си мислеше. Дали защото пандемията още вземаше жертви, а на дявола това не му стигаше? Сега кикотът на рогатия надделяваше над грохота на морските бури и ги насилваше да носят мини към бреговете на Черно море. Най-страшното бе, че нечестивецът успяваше в пъкленото си дело и минираше душите.

   Мъжът така и не разбра кога бе обрулен. Сега и слаб ветрец можеше да отвее последното зрънце от някога тежкия клас на душата му.

      Наистина, кога и как стана това?

     След смъртта на баща си, Дарин реши да въведе някакъв ред в празния му дом. Плахо отвори входната врата, но отстъпи за миг, отблъснат от мириса на застояло. Заслуша се… Отвън, над мръсния прозорец на жилището, се щураха лястовици. Сега се сети, че вече бе пролет. Очарова го лястовичата песен и той се загледа през паяжините, обхванали стъклата. Птиците си бяха направили гнездо. Влезе по-смело, готов да проветри и да се захване за работа. Но не искаше да плаши новите обитатели, затова открехна отсрещния прозорец - северният, който не бяха харесали за строеж на гнездото си. Зачуди се откъде да започне подреждането. По всичко личеше, че първо трябва да изхвърли ненужните вещи. А те не бяха малко. След десетото слизане до контейнерите за смет, се захвана с по-лека работа и поизморено отвори протрито куфарче. В една от преградите намери вещи на прадядо си, които изглеждаха старателно пазени. Зачете договорите - бяха сключвани между прадядо му и селската община. Върху пет декара от своите земи е трябвало да засее лавандула, а върху осем – маслодайни рози. Пишеше и по колко лева общината се задължава да изкупи реколтата. Стана му интересно и отвори друга преграда. Там имаше прокъсана кожена торбичка с връвчица, а в нея нещо твърдо. Дръпна връвта и тя се разпадна в ръцете му, но любопитството му надделя и без много да се замисли, доразкъса кесийката. Изсипаха се метални копчета, а между тях… медал за храброст. Представляваше кръст, с две кръстосани саби през кръг. На едната му страна имаше надпис - „за храбрость“, коронован лъв и някакви звездички, а на другата – „князь на БългарIя“ 1879, посредата – корона, а под нея – буква или герб. Не му беше ясно какво изобразява релефа под короната. Защо баща му никога и нищо не му бе споменавал за живота на неговия прадядо и за историята около този медал? Нетърпеливо започна да търси из останалата неотворена преграда на куфарчето. Там намери още договори - за отглеждане на разни земеделски култури и разписки за получени от прадядо му плащания. Нямаше нито дума за неговия войнишки живот и за медала. Дарин не помнеше този човек. Сигурно бе починал преди той - правнукът му, да се роди. И пак се развълнува - защо баща му не е разказвал нищо за прародителите си? Но, уви, вече нямаше кой да му отговори…

     Тръгвайки към къщи, Дарин старателно скъта медала в портфейла си.

    Прибра се през нощта, вече твърде изморен. Жена му бе сложила децата да спят и дремеше пред телевизора. На екрана представяха лицето на войната -  съвременната, подмолна, бомбена, детеубийствена… Война, без помен от Ахил и Хектор… Зави му се свят. „Какво ли означава храброст по време на война? А ако е като днешната?“ Замисли се дали да не изхвърли медала. Какви ли кървави „геройства“ криеше историята му? Любопитството му пак надделя - той включи компютъра и затърси по интернет информация за находката си. Пишеше, че намереното от него е орден, учреден с указ на княз Александър Батенберг на първи януари 1880 година и то в нарушение на решенията на Берлинския конгрес. България нямала право на висши държавни отличия, символ на национална независимост. Първото награждаване се състояло на седемнадесети април 1880 година, когато били почетени тридесет и трима участници в Руско-турската, освободителна за България война /1877-1878 г./. Тези ордени за храброст, с надпис 1879 г., са се давали именно на тях и на оцелели български опълченци. Отново се замисли. Заспа много късно, в ранни зори. Бълнуваше, унесен в тежък сън.

    Сутринта Дарин каза на жена си, че отива за една седмица в командировка. Тя беше свикнала с неговата работа и честите му отсъствия. Сега прие заминаването му за напълно нормално.

     След няколко дни го видя по телевизията - в репортаж от войната в Украйна. Съпругът ѝ извеждаше изпод развалините на жилищен блок някакъв старец и едно дете. Крехка и чувствителна, жената припадна. Събуди се в болница – децата ѝ я бяха спасили, като се обадили на „Спешна помощ“. След още няколко дни Дарин все пак се върна с група украински бежанци. Настани ги в дома на баща си. Съпругата му вече бе изписана от болницата. Когато Дарин най-сетне се прибра, тя се вгледа в него, дълго и някак кахърно, сякаш се чудеше дали да му се сърди. Но само го прегърна и зарида.