Случвало ли ви се е докато карате автомобил или се возите да ви засекат на светофар или да ви отнемат предимството на някой селски кръстопът? Много хора карат като пълни джигити и пилотите на космически изтребители не са много по-различни. Много от тях са мъже и, като че ли, изпитват остра нужда да компенсират за нещо, или по скоро, липсата на нещо. Аз лично винаги съм била от по-спокойните и предпазливи хора.

Сигурно това е причината поради която ми зачислиха разузнавателен едноместен кораб когато постъпих във флота вместо изтребител – страдам от изявена липса на агресия по флотските стандарти за пилоти.

Прекарах ръка през дигиталните контроли на таблото пред мен в тясната кабина на кораба си, изключвайки свръхсветлинните двигатели когато разстоянието между мен и вражеската група контролни кораби се смали до десет светлинни секунди, минавайки на импулсна тяга. Изкуственият Разузнавателен Интелект вграден в кораба ми, или Ири накратко, включи холограмните проектори в кабината, създавайки перфектна илюзия за прозрачност пред и над мен – беззвездната чернота на космоса отвъд ме заобикили миг преди тактическите данни да започнат да се наслагват върху дозината симулирани компютърни екрани. Червени точки пред мен бележеха вражеските кораби заедно с данни за техния приблизителен размер, скорост и настоящо ускорение. Диагностични проверки преминаха през друг екран, докладвайки за успешното ми преминаване на подсветлинна скорост и проверявайки изправността на различни системи.

За момент затворих лявото си око, подавайки знак на програмата оправляща уредите в пилотската ми каска да проектира през визьора изображение на космоса зад мен директно в дясното ми око. Ефектът беше все едно има втори холографски екран между мен и този създаден от Ири върху предната стена на кабината ми, показващ какво има зад мен без да има нужда да се въртя в пилотското кресло за да погледна назад.

На около трийсет светлинни секунди зад мен, три дозини зелени точки светеха в тъмнината на космоса, изобразявайки контролните кораби на Първа Междупланетарна Корпоративна Армада на Земята. Или иначе казано, хората с много повече пари от мен, които ме пращаха в битка срещу други хора с много повече пари от мен.

-Контрол, това е Звезден Прах едно-нула – казах във вградения в каската ми микрофон. – Би трябвало вече да получавате предварителни данни от сензорите ми.

Не незначителна част от мощността на реактора на разузнавателния ми кораб бе заета с квантово заплетената система за комуникиране с контролния ми кораб от Армадата – единствения начин за прехвърляне на данни да се осъщстви над скоростта на светлината. Без него, нямаше да има смисъл от използването на разузнавателни кораби – контролните кораби имаха собствени скенери използващи фотони, движещи се със скоростта на светлината. Обаче когато връгът е на 40 светлинни секунди от теб, информацията от тези скенери щеше да е с 40 секунди назад - почти безполезна от военна гледна точка в една битка.

-Прието, Звезден Прах едно-нула, връзката е тип-топ – бодрият глас на Люси, моята координаторката от от контролен кораб Върховит, изпълни кабината ми. – Адмирал Питърсън ти дава зелена светлина да продължиш. Имаш разрешение да ни пратиш колоритни близки образи на тия летящи кофи за смет. Според мен е трябвало да си избереш позивната Папарак, а не Звезден Прах.

Позволих си малка усмивка под светлината от призрачните изображения на хорограмите в кабината ми, представяйки си Люси седнала зад комуникационното табло на мостика на Върховит. Тя ми беше зачислена като координатор още когато постъпих в Армадата преди година и от тогава все още не се бяхме виждали на живо макар и да се бяхме опознали добре по време на дузина мисии. Върховит беше огромен, Люси работеше на мостика а аз в доковете, практически в два различни града. Бях я виждала само на снимка във флотското ѝ резюме – в късните двайсет години като мен, с кафява вълниста коса до раменете и мека усмивка която ме караше да забравя, че майка ѝ ѝ е платила за офицерска школа за да може дъщеря ѝ да е в безопасност на мостика докато аз си рискувах задника на предната линия всеки месец.

-О, и ако може само да ти напомня, Мери – обади се отново Люси. – Опитай се да не се включваш в ракопашен бой този път.

Противоположни емоции се смесиха в мен. Ръкопашен бой се отнасяше до престрелки на разстояние около десет хиляди километра, космическият вариант на бокс. От една страна, исках да се изрепча на Люси, че последният път когато бях влязла в бой с вражески изтребители нямах избор – мисията се бе объркала и просто се опитвах да оцелея. От друга страна, загрижеността на Люси ме караше да си фантазирам как тя ме посреща в доковете изненадващо след мисията, усмихвайки се меко...

-Разбрано – отговорих кратко накрая, разтърсвайки глава за да се съсредоточа. Върнах вниманието си върху уредите си и коригирах курса си. – Контрол, започвам приближаване до стандартна граница от петдесет хиляди километра.

Прокарах пръст през един от дигиталните плъзгачи на таблото, намаляйки тягата на импулсните двигатели и забавяйки постепенно докато се приближавах към групата вражески кораби.

-Дай още малко напред – обади се Люси отново. Звучеше все едно ми дава насоки как да стигна до кварталния магазин, а не откъде да подходя към група вражески кораби.

Изчаках още няколко секунди и забавих импулсните двигатели докато скоростта на кораба ми не спадна до едва три пъти тази на звука. Не точно охлювска скорост по размерите на космоса, но определено близо до нея. Движех се с нос насочен към най-близкия вражески кораб – десет километрова конструкция в неравна триъгълна форма, боядисана в пикливо жълто и магистрално зелено.

Коригирах курса си с плавно движение на дясната си ръка върху контролната сфера, така че да завия и да започна обиколка покрай големия вражески кораб вместо да летя право към него.

-Ири, дай ми близък план.

-Изпълнявам – обади се Изкуствения Интелект, гласът му синтезиран, така че да наподобя човешки.

Ири замени образа на единия от холографските екрани в лявата част на кабината ми с увеличен образ на най-близкия вражески кораб. Съдейки по сръвнителната липса на километрични оръжейни системи, това най-вероятно беше кораб-носач превозващ други кораби или товар – изтребители, разузнавачи като моя и може би дори малки крайцери.

-Армадата започна артилериен обстрел – докладва ми Люси, гласът ѝ с половин октава по-висок от обикновено. – Би трябвало да стане цветно покрай теб след малко.

Дългообхватните оръжия в космоса бяха основно лазери – най-бързо движещите се ракети бяха тромави и неефективни освен в почти ракопашен бой. Само лазери движещи се със скоростта на светлината можеха да се използват на разстояния от рода на 40 светлинни секунди – или иначе казано, 12 милиона километра, което грубо се равняваше на 1000 планети Земя подредени в линия. И дори тогава трябваше да имаш информация в реално време за движението на мишената си ако искаше да уцелиш нещо с размери по-малки от тази на планета гигант. И съответно, затова бяха изобретени разузнавателните кораби с квантово заплетена комуникация.

Започнах да броя в главата си и малко преди да стигна до 40, непрекъснатите лъчи от светлина изстреляни от километричните лазерни оръдия в Армадата безшумно прелетяха покрай мен. Около една трета от тях намериха целта си веднага, впивайки се в корпуса на вражеския кораб-носач и започнаха да превърщат броня и корпус в стопен метал. Другите две трети подминаха на стотици километри въпреки точната информация от скенерите ми, но бързо започнаха да се приближават.

Бях толкова съсредоточена върху вражеския кораб-носач, че ако не беше пронизителната аларма щях да пропусна космическото торпедо насочено към мен.

-Засечени вражески ракетни защитни мерки – докладва ми Ири монотонно и незаинтересовано.

-Вражеско торпедо летящо към мен. – Докладвах на Люси, сканирайки на бързо такстическата карта изобразена пред мен. - Разстояние 60 000 километра. Можеш ли да ми кажеш дали е насочвано по следата на импулсния ми двигател или има бордови Изкуствен Интелект?

-Секунда – отговори Люси - задръж така докато се консултирам с експерта по ракети.

-А асансьорна музика да ми пуснеш не щеш ли – измърморих, но явно тя не ме чу през разговора си с „експерта по ракети“.

Ири бе включил брояч на единия от холографските ми ектрани показващ времето преди космическото торпедото да ме застигне и да се превърна в топка изпарени газове, натрошен фюзелаж и разтопен метал. Въпреки относително ниската скорост на кораба ми, космосът навън си оставаше черен и празен с изключение на няколко далечни червени лъча от лазерите на Армадата – на торпедото щяха да му трябват поне минути преди да ме доближи. Макар и да бях в разгара на космическа битка, полетът ми беше тих и на пръв поглед необезпокоен, съвсем не като атмосферните битки където имаше въздух който да пренася звуковите вълни.

Пот изби под херметичния ми скафандър докато чаках Люси да каже нещо. Носът ме сърбеше, но нямаше как да се почеша, не и без да си сваля каската и да рискувам да умра ако корабът ми се разхерметизираше при удар. Размърдах се неловко в пилотското кресло, едно око неотлъчно залепено в намалящия брояч на страничния екран. Прехвърлих дозина различни маневри в главата си безполезно – нямаше как да избера правилната без допълнително информация. Дочу се шумолене по комуникационна ми линия и напрегнах уши миг преди гласът на Люси да изпълни кабината ми.

-Виж, няма да ти хареса ама от Анализи не са сигурни за торпедото. Нямаме достатъчно информация за вражеските кораби и с какво са въоражени просто. Ако е насочвано от изукствен интелект, най-добрия ти вариант е да обърнеш и да дадеш пълен тръст, но ще трябва да пректратим далечни обстрел с лазери когато се отдалечиш от корабите. Ако е насочвано по следата на тръстерите ти обаче...

-Знам, знам. Дай по същество – прекъсънах я аз, поглеждайки към притеснително намаляващия таймер. – Какви са заповедите?

-Адмирал Питърсън иска да останеш в обхват. Той е склонен да заложи, че торпедото е насочвано по тръстерите ти и ще можеш да го избегнеш ако-

-Много му е лесно да залага с моя живот – промърмох, прекъсвайки Люси отново. – Звезден Прах, минавам в избегвателни маневри.

С последен поглед към едноцифрения вече таймер изпратих кораба си в рязък страничен завой. Системите за контрол над ускоротилената сила се включиха, но вепреки тях бях блъсната назад в пилотското кресло от рязката промяна на посоката. Ръката ми беше все едно направена от олово когато преместих контролната сфера, така че да завъртя кораба си по оста си, наподобявайки цетруфуга на пералня.

-Ири, изстреляй разсейващите устройства – не бях изненадана да чуя, че гласът ми трепери. Броячът показваше пет секунди, които може би щяха да са ми последните на този свят ако Адмирал Питърсън грешеше за насочвателната система на торпедото.

Ири изрисува на такстическия ми диспей разсейващите устройства изстреляни от кораби ми и разпръснати от центрофужното въртене. С малко късмет, когато торпедото изгубеше следата на двигателите ми щеше да се насочи към едно от тях.

Повдигнах предпазния капак над един от малкото механични ботони по таблото на кораба ми, и го натиснах, изключвайки главния реактор. Това беше най-сигурния и най-бърз начин да изключа импулсните двигатели и да се отърва от следата която оставяха.

Всичко на електрическа основа в кораба ми се изкючи, включително и холографските дисплеи, оставяйки ме в пълна тъмнина в кабината, без никаква идея какво се случва навън.

Затъих дъх, броейки на ум – едно, две, три...

Ако щях да гръмна, досега да се беше случило, помислих си.

Четири.

Пет.

Дори не усетих ударна вълна от експлозия. При разстоянията и скоростите в космоса, това означаваше успешна маневра в повечето случеи.

Включих обратно реактора по най-бързия възможен начин, и след десетина секунди Ири отново беше на линия.

-Възобновявам двигатели, скенери и кабинните прожектори – докладва той.

Холографските екрани се появиха отново и миг по-късно комуникационната система също беше на линия.

-Контрол, това е Звезден Прах. Маневрите бяха успешни. Би трябвало вече да получавате информация от скенерите ми.

-Прието, Звезден Прах – гласът на Люси беше радостен. – Армадата подновява лазерен обстрел.

-Кажи на Питърсън, че ми дължи – започнах да казвам, но нова аларма ме прекъсна. Стрелнах с поглед тактическия си диспей и ченету ми практически увисна. Явно вражеските кораби бяха решили да не пестят средства, понеже група от поне двайсет малки и маневренни ракети сега летяха към мен, изстреляни от най-близкия контролен кораб.

-Люси, имам малък проблем тук. – казах, усещайки как сърцето ми практически помпа адреналин смесън с кръв по вените ми, а не кръв с адреналин.

-Виждаме ги на мостика – отговори Люси и сега беше ред на нейния глас да потрепери. – Пълен отбой. Можеш ли да ги надбягаш, да минеш на свръхсветлинна или...

-Реактора ми все още загрява – казах аз. Ракетите щяха да ме достигнат далеч преди да имам достатъчно мощност за да мина на свръхсветлинна скорост.

-Ири, превключи мощност от комуникационните системи към автоматичните защитни оръдия. Дръж ги в готовност.

-Изпълнявам – отговори той веднага и връзката ми с Люси секна.

Беше време да пробвам нещо отчаяно. Проверих вектора на ракетите – идваха към мен грубо казано отляво и отдолу. Изпълних рязък десен завой, насочвайки се към контролния кораб все още под обстрел от Армадата. Дебели снопове лазери разсичаха огромното пространство в космоса, което ги караше да изглеждат тънки като паяжини. В действителност обаче бяха тройно по-широки от моя кораб.

С ракетите скасявайки разстоянието зад мен, летящи право към опашката ми, насочих кораба си към най близкия лазерен сноп. Прелетях доколкото близко смеех до него, молейки се да не сгреша и да се взривя сама от глупост.

-Мисля, че опърли едното ми крило – Ири коментира с глас изпълнен със синтезирано възмущение. Някой ден щях да намеря програмиста му и да го кастрирам, заклевам се.

За късмет, поне половината от преследващите ме ракети нямаха моя късмет и изчезнаха от радара ми. Сигурно не всички са минали през лазера, но поне някоя е, избухвайки и отнасяйки няколко други със себе си.

Корпусът под мен извибрира когато автоматичните оръдия се включиха, малки по размерите на контролнен кораб, но с достатъчно мощност за да свалят приближаваща се ракета. Без да знам дали автоматичните оръдия ще са достатъчно или не, предприех още една рязка маневра, сменяйки посоката си на летене с деветдесет градуса. Ускорението ме залепи в пилотското кресло и момент по късно корабът ми се разстресе.

За момент се зачудих дали ще усетя експлозията преди да умра и после осъзнах, че все още съм жива. Две нови аларми се обадиха да ме информират за повредени системи, но поне все още имах двигатели и въздух за дишане.

-Вражески интерсептори в сектор две, три и пет – информира ме Ири, гласът отново равен и лишен от емоция.

Още преди да беше довършил изречението вече насочвах кораба обратно към Армадата. Едно беше да играя на руска рулетка с ракети, съвсем друго да се бия с дузина изтребители в разузнавателен кораб. Както казах, аз съм от уравновесените, предпазливи пилоти.

-Ири, превключи мощност обратно към комуникационната система.

Докато чаках да получа връзка с Контрол отворих изображение от сензорите ми показващо най-близкия вражески контролен кораб. Жълтата и зелена боя се губеше на места, разкриваща сив метал отдолу, разтопен и изкормен като консерва сьомга отворена с пневматичен чук. На места лазерите бяха пробили корпуса от край до край, придавайки на кораба вид на голямо парче мухлясало шфейцарско сирене.

Опитах се да не мисля за това колко хора са се задушили когато корабът им се е разхерметизирал. Дали всичко се е случило изведнъж или са имали време да осъзная, че умират, но не са могли да направят нищо...

-...Прах, говори Контрол! – появи се изведнъж гласът на Люси. – Мери, чуваш ли ме?

-Контрол, Звезден Прах си идва вкъщи – отговорих, разсмивайки се най-после от облекчение. Ръката ми върху контролната сфера на кораба трепереше от последиците на адреналина от битката.

Приглушени възторзи се чуха по линията с Люси от останалия екипаж покрая нея на мостика.

-Люси – повиках я аз – предай, моля те, на Адмирал Питърсън, че ми дължи вечеря на свещи и бутилка Рузе.

Люси изпръхтя пред тази идея, един съвсем не необикновен звук за нея. – Защо не наминеш покрай моята каюта някой път? Не мога да гарантирам за свещите или виното, но спагетите карбонара са ми специалитет.

Е, това вече беше необкнивенно. Отворих уста да отговоря, но спрях – устните ми бяха разтегнати в твърде широка усмивка за да произнеса каквито и да е думи.