Ако не дочакаш тишината
Ако не усетиш онзи миг, когато оцелялата ни твърде малко вяра
се изсипе като нощен дъжд по дните ни безкрили и далечни,
където всеки просто може да е само сън за някого,
макар да са излишни всички очертания и думи…
За вечните ръце протегнати, изстинали от пламъка
на мълчаливите си обещания… ще се стопи и тази жар,
която ни обрича да сме други и навярно смели в свободата си.
Ако не дочуеш онзи шепот, от който само същността остава жива
и допирът с живота е безмилостна картечница от болка,
в забравата щом спи недосегаем споменът…
Дали ще съумее да запомни времето, че истината е ужасно уязвима,
когато в теб мълчи необозрима някоя почти случайна утрин,
а в мен въздиша и немее въздухът от някога написани слова
за слети кълнове на прясна нощ и чудно е – защо били са…
Ако не дочакаш тишината, през която видими са тънките следи от дъх
по покрива на всичките ни обещания за безпределни истини,
където относителният вятър става все по-остър, но и глух
за най-обикновените излишни думи. И за всичко.
Ще се сломи съвсем росата в хълм от неизстрадан пристан,
където времето, задъхано и уморено, просто спира
и липсата навярно ще ме отнесе отвъд покоя,
доколкото ми позволява любовта да не умирам.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Геновева Христова Todos los derechos reservados
Браво! Обожавам този вид изказ, а дължината в изкуството е относително понятие. 
