Ако не дочакаш тишината
Ако не усетиш онзи миг, когато оцелялата ни твърде малко вяра
се изсипе като нощен дъжд по дните ни безкрили и далечни,
където всеки просто може да е само сън за някого,
макар да са излишни всички очертания и думи…
За вечните ръце протегнати, изстинали от пламъка
на мълчаливите си обещания… ще се стопи и тази жар,
която ни обрича да сме други и навярно смели в свободата си.
Ако не дочуеш онзи шепот, от който само същността остава жива
и допирът с живота е безмилостна картечница от болка,
в забравата щом спи недосегаем споменът…
Дали ще съумее да запомни времето, че истината е ужасно уязвима,
когато в теб мълчи необозрима някоя почти случайна утрин,
а в мен въздиша и немее въздухът от някога написани слова
за слети кълнове на прясна нощ и чудно е – защо били са…
Ако не дочакаш тишината, през която видими са тънките следи от дъх
по покрива на всичките ни обещания за безпределни истини,
където относителният вятър става все по-остър, но и глух
за най-обикновените излишни думи. И за всичко.
Ще се сломи съвсем росата в хълм от неизстрадан пристан,
където времето, задъхано и уморено, просто спира
и липсата навярно ще ме отнесе отвъд покоя,
доколкото ми позволява любовта да не умирам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Христова Всички права запазени
Браво! Обожавам този вид изказ, а дължината в изкуството е относително понятие. 
