Ех, живот, все не ми е по мярка добрата ти риза
на райе от ребра, през които тревата расте.
Със Адамова кост небосводът е вечно пронизан
и звездите му дават на всяка минута отчет.
Ех, живот! Ти къде без сърцето ми пламнало беше?
Като лишей исландски ли спеше в брадата на бор?
Кой от всички животи си? Сит или гладен и грешен?
И петлите за тебе ли пяха в среднощния хор?
Някой път ще повярвам, че мене си търсил. Че бил си
океанът, потулен от напръстник печена пръст.
И сега те усещам дълбоко в горещите шисти
как се блъскаш и месиш сърцето в нощвите на кръст. ...