Ех...
Ех, живот, все не ми е по мярка добрата ти риза
на райе от ребра, през които тревата расте.
Със Адамова кост небосводът е вечно пронизан
и звездите му дават на всяка минута отчет.
Ех, живот! Ти къде без сърцето ми пламнало беше?
Като лишей исландски ли спеше в брадата на бор?
Кой от всички животи си? Сит или гладен и грешен?
И петлите за тебе ли пяха в среднощния хор?
Някой път ще повярвам, че мене си търсил. Че бил си
океанът, потулен от напръстник печена пръст.
И сега те усещам дълбоко в горещите шисти
как се блъскаш и месиш сърцето в нощвите на кръст.
Щом всемирът изгаря със всяка запалена клетка
и полярно сияние свети във всяко ядро,
значи ти си подхванал онази начената плетка
и на рибена кост натъкмяваш до злото добро.
Но не си ми по мярка. И тясна е твоята риза.
Все се къса отляво, където е буйна гръдта.
Затова те изкърпвам. Но бримките трудно нанизвам.
И приличам на диря на падаща лятна звезда.
И усещам как вятърът вее в нозете ми боси,
и издува на своите мачти платното от плът.
И когато разчупвам на масата миг високосен,
се разплитам във всичката прежда на Млечния път.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Цонева Всички права запазени
