Ех...
Ех, живот, все не ми е по мярка добрата ти риза
на райе от ребра, през които тревата расте.
Със Адамова кост небосводът е вечно пронизан
и звездите му дават на всяка минута отчет.
Ех, живот! Ти къде без сърцето ми пламнало беше?
Като лишей исландски ли спеше в брадата на бор?
Кой от всички животи си? Сит или гладен и грешен?
И петлите за тебе ли пяха в среднощния хор?
Някой път ще повярвам, че мене си търсил. Че бил си
океанът, потулен от напръстник печена пръст.
И сега те усещам дълбоко в горещите шисти
как се блъскаш и месиш сърцето в нощвите на кръст.
Щом всемирът изгаря със всяка запалена клетка
и полярно сияние свети във всяко ядро,
значи ти си подхванал онази начената плетка
и на рибена кост натъкмяваш до злото добро.
Но не си ми по мярка. И тясна е твоята риза.
Все се къса отляво, където е буйна гръдта.
Затова те изкърпвам. Но бримките трудно нанизвам.
И приличам на диря на падаща лятна звезда.
И усещам как вятърът вее в нозете ми боси,
и издува на своите мачти платното от плът.
И когато разчупвам на масата миг високосен,
се разплитам във всичката прежда на Млечния път.
© Петя Цонева All rights reserved.
