Нещо като изповед... | |||
Ти даде ми от младостта си | |||
и толкова години си до мен... | |||
А аз залитах и се губех... | |||
ту тръгвах си, а после пак... | |||
при тебе се завръщах уморена. | |||
От толкова лъжи и думи... | |||
и гол копнеж по суетата, | |||
но винаги си тръгвах наранена, | |||
сама намирайки вратата. | |||
Дали си ми простил - не зная... | |||
Дори за прошка се срамувам. | |||
Сега аз само искам да призная... | |||
по мъничко навсякъде си липсвал... | |||
© Мариана Вълкова Todos los derechos reservados
А Любовта винаги прощава!
Много е хубав стиха ти!