23 feb 2020, 7:18  

Пазачът 

  Poesía
1802 14 19

Изтощена, лозата на дядо се скърши и рухна
(натежалият грозд е роден върху крехко бесило).
Напращелият въздух изстена далечно и глухо –
да намери спасител в човешка ръка е безсилен...
Гроздоберът подмина и тази кирпичена къща.
Насред бялото село смали я до камък на гроб.
А небето, разкъсало себе си, грохотно пъшка.
И ръми. Да оплаче, наместо прастария поп,
тези кръвни зърна, пак набъбнали с мисъл за вино,
тези спукани бъчви със сухи и зейнали пазви,
тази къща – сираче от толкова много години,
тази мъдра лоза, уморила се двора да пази.

 

А далече, през криви и дълги, предълги пътеки,
аз отварям гарафа мавруд, завещана от дядо.
Тъй, подобно лоза, се извива по пътя човекът – 
да избяга от корена. После в земята да падне.

© Миглена Миткова Todos los derechos reservados

  822 
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??