Бавно в залез денят пак прегаря,
в ствола черен на явора стар,
де отколе с корона затварял
сянка плътна над наший хамбар.
Той порасъл от млада фиданка,
дето прадядо сам посадил
и над двора сред пейки на сянка
на вечерни раздумки,…гост бил.
Там облени в лъчите на юли,
две деца сред пръста все играли.
Вятър дълго лицата им брулил,
що жълтурче в тревата обрали…
И сред дъхави, пролетни клонки
сам синигер извивал гласец.
Под дървото със шепа бонбонки
как се дивих на този певец!
Брате Яворе, що тъй изсъхна?!
Твойте клони ми бяха шпалир.
Щом те видя почернен, настръхвам
и тъга в мен нахлува безспир!
Днеска пуста се вратнята вее
и посреща ме грохнал дувар!
Сред синапа самотен чернее
твоят дънер, Приятелю стар!
08.02.2018 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados