Сто години валя. Сто години останах без суша.
Всеки миг се втечни в многолюден и тъмен безкрай.
Аз те слушах. И капките слушах. И себе си слушах.
И валя сто години – а беше средата на май.
И животът омекна. Изплака си всичките думи.
После всичките хлябове. Сетне – и всички деца.
От червения восък на няколко мокри зокума
си направихме нови, подводни, безбрежни сърца.
Сто години обичахме с тях. И обичахме много.
Светлината събирахме с теб в океанския мрак.
Бяхме първата клисава глина в ръцете на Бога,
Който в лятната бездна земята създаваше пак. ...