Стогодишен дъжд
Сто години валя. Сто години останах без суша.
Всеки миг се втечни в многолюден и тъмен безкрай.
Аз те слушах. И капките слушах. И себе си слушах.
И валя сто години – а беше средата на май.
И животът омекна. Изплака си всичките думи.
После всичките хлябове. Сетне – и всички деца.
От червения восък на няколко мокри зокума
си направихме нови, подводни, безбрежни сърца.
Сто години обичахме с тях. И обичахме много.
Светлината събирахме с теб в океанския мрак.
Бяхме първата клисава глина в ръцете на Бога,
Който в лятната бездна земята създаваше пак.
Сто години домът ни потъваше все по-дълбоко
като зрънце на черните миди в блестящата паст.
И сега е тъй бял, че безценната бисерна стока
струва колкото всичко потънало. Колкото нас.
Сто години подводни камбани по празници пяха
и животът бе златно мехурче от дъх на човек.
Дъждовете ни бяха вечерна и утринна стряха.
Сто години живяхме. И нямахме Ноев ковчег.
И когато отново настана голямата суша,
и застърга с крила скакалец в избелели бодли,
ти си тръгна с дъжда. А пък аз продължавам да слушам.
И дъждът на сърцето ми няма да спре да вали.
© Петя Цонева All rights reserved.
