Издишах цялата надежда...

С горчивина копнежите изхвърлих.

Напразно  миговете отлетели

за своите черти претърсвах.

Къде остана красотата,

която в сърцето ми гореше...

Ръцете си не чувствам вече!

Защо ме докосна?!

Как ме намери!?

Усещам всеки дъх в гърдите.

Родих се пак, за да живея!

Толкова бързо понякога пресъхват дните.

Зад раменете ни годините изчезват

и пропиляното не се измерва...

Изправих се

над  болката с погнуса.

Oткопчих я от голите си вени!

А миналото ако ме потърси,

ще го подмина, без да се погледнем.