Могилите
приличаха на мене.
Оголени
душите им звъняха,
напираха кристално да се случат
в поверие,
закътано под стара стряха.
Намираха
във вятъра утеха.
Единствен той умееше да гали
телата им,
неистово издрани
от стъпките
на многото пътеки.
Луната
мержелееше,
от болка побеляла.
Спомените търсеше във здрача.
Облаците не успяха
да ги върнат.
Опитвах,
с тях да не заплача…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Para una mejor experiencia, utiliza nuestra aplicación móvil. Instálala desde Google Play.
