12.11.2010 г., 21:13

В онази нощ

830 0 5

Могилите

приличаха на мене.

Оголени

душите им звъняха,

напираха кристално да се случат

в поверие,

закътано под стара стряха.

Намираха

във вятъра утеха.

Единствен той умееше да гали

телата им,

неистово издрани

от стъпките

на многото пътеки.

Луната

мержелееше,

от болка побеляла.

Спомените търсеше във здрача.

Облаците не успяха

да ги върнат.

Опитвах,

с тях да не заплача…

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Лъки Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...