В онази нощ
Могилите
приличаха на мене.
Оголени
душите им звъняха,
напираха кристално да се случат
в поверие,
закътано под стара стряха.
Намираха
във вятъра утеха.
Единствен той умееше да гали
телата им,
неистово издрани
от стъпките
на многото пътеки.
Луната
мержелееше,
от болка побеляла.
Спомените търсеше във здрача.
Облаците не успяха
да ги върнат.
Опитвах,
с тях да не заплача…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъки Всички права запазени
