За всички суши
Люлеят думите ми сън горчиво
и как да се събудя, не е ясно.
А ти ме гледаш хладно, мълчаливо
и иде ми с гласа си да те фрасна.
Отлита казаното, а остава
изписана оная луда стомна,
която десет пъти все забравях
разбита до герана – да не помня.
Неравните ми пътища белеят
от кръстове компактно-преносими,
а гарванът в окото ти се смее
и предвещава по-сурови зими.
Суровояден е и с поглед алчен
за мърша бъдеща се все оглежда.
Светът ми летен – лек, за пек похарчен,
изчезва, жълтоклюн, сред снежна прежда.
Да разпринцеся ли сега елите,
свидетели на всичко суетливи,
заплели слънцето – златиста пита,
в килиите на клоните си живи?
В одеждите си шик, с ажура леден
не знаят що е вечно тъй да мръзнеш,
че в кладата от лумнал пламък меден
с криле от восък сляпо да се плъзнеш.
Не знаят жажда как се утолява,
когато слънцето ти е любовник.
А изворът, съпруг законен, става
за всички суши без вина виновник.
Първото ми стихотворение, което участва в Деветнадесетия национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов” 2025 на Община Кюстендил, Читалище „Братство 1869”, Читалище „Пробуда 1961” и не спечели награда.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados