За всички суши

Люлеят думите ми сън горчиво

и как да се събудя, не е ясно.

А ти ме гледаш хладно, мълчаливо

и иде ми с гласа си да те фрасна.

Отлита казаното, а остава

изписана оная луда стомна,

която десет пъти все забравях

разбита до герана – да не помня.

Неравните ми пътища белеят

от кръстове компактно-преносими,

а гарванът в окото ти се смее

и предвещава по-сурови зими.

Суровояден е и с поглед алчен

за мърша бъдеща се все оглежда.

Светът ми летен – лек, за пек похарчен,

изчезва, жълтоклюн, сред снежна прежда.

Да разпринцеся ли сега елите,

свидетели на всичко суетливи,

заплели слънцето – златиста пита,

в килиите на клоните си живи?

В одеждите си шик, с ажура леден

не знаят що е вечно тъй да мръзнеш,

че в кладата от лумнал пламък меден

с криле от восък сляпо да се плъзнеш.

Не знаят жажда как се утолява,

когато слънцето ти е любовник.

А изворът, съпруг законен, става

за всички суши без вина виновник.

  Първото ми стихотворение, което участва в Деветнадесетия национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов” 2025 на Община Кюстендил, Читалище „Братство 1869”, Читалище „Пробуда 1961” и не спечели награда.