Дъжд
Двамата седяха на чаша кафе в голямо заведение. Сервитьорите бяха облечени в бели костюми, с ръкавици, само шапки нямаха. Разнасяха в подноси разкошни сладкиши и питиета, а клиентите се умножаваха и намаляваха като всяко сложно уравнение на търговията.
Мъжът четеше вестник на глас. Не ползваше очила, но гледаше буквите отдалече, сякаш се съмняваше във верността на прочетеното:
– Запазен мъж търси същата. Без претенции. Може и на половин ден. На 70, запазен.
Дамата се засмя. Беше облечена с дантелена бяла рокля, малко несъответна на сезона. Навън валеше. Дъждът се опитваше да проникне през плътната словенска дограма, пръскана от автомобилите край улицата и от разкъсания стар улук отгоре. Прозорецът плачеше. Тя така си помисли, докато се смееше.
– Продължавай. Този не е за мен. Щом е за половин ден.
Мъжът продължи. Искаше да запали лула, обожаваше да пуши. Но му забраниха и вече цяла година не докосваше тютюн. Въпреки това криеше тютюна и лулата, и кибрита в джоба си. Не искаже да живее без тази своя идентичност.
– Такааа. – Съгласи се неохотно. – Да продължим тогава. Щом настояваш. Има много оферти. Ето например: бивш военен, непушач, трезвеник...
– Не, тоя го остави! – тръсна глава дамата. – Не понасям непушачи!
– Но пък е трезвеник! – възрази мъжът и се облегна по-силно върху стола си. Нещо го заболя. Надълбоко. Остави за миг вестника и опита от щрудела, за да скрие болката. Беше вкусен щруделът и силна болката. Примляска, стисна зъби и впери присвитите си очи към прозореца; не искаше някой да види това, което усещаше. Болката ще отмине. Задиша тежко. Ама че време. Пролет ли беше или есен? Все едно. Време е да вали. Просто му е време. Почувства това навън като студена мушама, ромоленето беше цип. За миг изгуби представа къде е. Пред него беше мрак. Сви се.
Ето, стори му се само миг: отшумя пристъпът и зрението му се възвърна. Опомни се бързо, грабна вестника, омачкан в скута му, и зарови поглед в другите обави, за да потърси нещо подходящо. Мислеше, че никой нищо не е забелязал.
– Ето, скъпа! Друг военен, но пуши. Така пише.
Тя се сепна, като от сън. Ромоленето на дъжда ѝ напомняше нещо. Тя плачеше в себе си. Отсреща грлдаше как миряни идваха в това лошо време да запалят свещ в руската църква. Защо? По това време. Да не е някакъв празник? Позлатеното кубе с кръста отгоре се отразяваше през мъгливото небе направо върху стъклото и капчиците пробляскваха в жълто. Чу го. И бавно отговори без да отделя поглед от това навън:
– Какво пуши? Трева ли?
– Не е уточнено. Едва ли. Обаче човекът си го признава и оставя телефон. Може да му се обадиш.
– Друг път! Карай нататък!
След половин час двамата излязоха от заведението, хванати под ръка. Спряха се на ъгъла и се сбогуваха. Мъжът връчи малко театрално вестника и чадъра на дамата, целуна я по бузата, после, по-бавно, по челото и се забърза към входа на болницата.
Там, почти скришом, извади тютюна, напълни лулата и запали. Вдъхна силно няколко пъти, закашля се силно и едва не припадна. Остави лулата на земята, внимателно, като да е вещ, с която може да си служат поколенията. Загърна я с носната си кърпичка. Нека тя почива заедно с него. След два часа беше операцията му.
Бяха възрастни хора. След раздялата пред болницата жената с дантелена рокля се върна в същото заведение, поръча още кафе и разгърна вестника на съпруга си. Той не ѝ беше изчел всички обяви. Сложи очилата и след час помоли на младия бял сервитьор за малък коняк и парфе. Той прие поръчката и се отдалечи малко ядосано.
– Какво става? – попита го колегата му, трътлест като пингвин албинос. – Тия пак са тук, а? Старецът в тоалетната ли е?
– Мани-мани. И все в моята смяна се падат. Това се случва вече две седмици. Нито той умира, нито тя се предава. И никакъв бакшиш.
– Защо, какво става?
– Не знам. Просто не могат да се разделят. На тази възраст... сигурно не е лесно. Не се разделят нито един с друг, нито с парите си. Плащат само сметката. И нито стотинка отгоре.
– А оня, дъртия, къде се дяна? Обикновено тук седеше.
– Отиде си. Мисля, че дантелената бабка вече го знае. Излязоха за малко и тя се върна без него. Затова му чете вестника. Така ми се струва. Като некролог. От две седмици един и същи вестник четат. На глас.
Засмяха се сервитьорите. Дъждът не спираше да вали и по това време – есен или пролет, хората обичаха да влизат в кафенето, да за се почувстват по-добре.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, Мария.
-
Чета за втори път разказа ти! Навява ми мисли за стойностните неща в живота, а бялата дантелена рокля може да се приеме като булчинска или като развято бяло знаме пред муцуната на съдбата...
Поздравления, Влади! -
Благодаря, Валентина.
-
Поздравления, Владимир.
-
Така е. Благодаря, Георги.
-
Той нали отива на операция, а не на заколение?
-
Благодаря, Силве, Лидия.
-
Мило, тъжно, логично... А животът си тече... Хубав и правдив разказ.
-
... нещо като обява във вестник за запознанства. За един брадва, за друг сватба. И някой наистина плаче, но едва ли е жена. Може ли да се надхитри съдбата? Не вярвам. Животът е най-големият циник.
Многопластов разказ, който плаче в съзнанието и дълго ще отшумява след дъжда. Поздравления за умението, Владимир. -
Пред къщата на баба на село, точно върху електрическия стълб, всяка година гнездяха семейство щъркели. Миналата пролет на село се върна само мъжкия. В продължение на месец, той бранеше старото семейно гнездо от по-младите екземпляри. Тогава отворих и прочетох някъде, че прословутата му моногамност е до смъртта на женската. Тя така и не се върна. После и щъркела изчезна, а гнездото остана празно. Не знам защо се сетих за тази история, докато четях. Може би, защото има някаква безнадеждна сила в него.
Бялата дантелена рокля вероятно отразява желанието за живот и двамата си въобразяват, някакъв вид надежда, или "спасителен" трамплин за края на полета, поне за единия. И ако е така, колко тежи подобна утеха в гърдите на единия. И с каква лекота може да се мисли за " после", след като има възможност мъжът да оцелее. Кое повече убива? Лулата ще остане да го чака завинаги, завита в кърпичка, а жената завита в дантелена рокля ще разгръща вестника и ще се надява на нещо измислено в отчаяние. -
Благодаря, Мариана, Ани.
-
Много ми хареса този дъжд като фон на разказа ти, който всъщност, при различните герои може да се тълкува метафорично. За едните като изтичане на живота, за други - живот, който просто си тече... Целият този ефект с дъжда подсилва емоцията на прочита. Майсторски си го изпипал този разказ. Поздравявам те!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
