Двамата седяха на чаша кафе в голямо заведение. Сервитьорите бяха облечени в бели костюми, с ръкавици, само шапки нямаха. Разнасяха в подноси разкошни сладкиши и питиета, а клиентите се умножаваха и намаляваха като всяко сложно уравнение на търговията.
Мъжът четеше вестник на глас. Не ползваше очила, но гледаше буквите отдалече, сякаш се съмняваше във верността на прочетеното:
– Запазен мъж търси същата. Без претенции. Може и на половин ден. На 70, запазен.
Дамата се засмя. Беше облечена с дантелена бяла рокля, малко несъответна на сезона. Навън валеше. Дъждът се опитваше да проникне през плътната словенска дограма, пръскана от автомобилите край улицата и от разкъсания стар улук отгоре. Прозорецът плачеше. Тя така си помисли, докато се смееше.
– Продължавай. Този не е за мен. Щом е за половин ден.
Мъжът продължи. Искаше да запали лула, обожаваше да пуши. Но му забраниха и вече цяла година не докосваше тютюн. Въпреки това криеше тютюна и лулата, и кибрита в джоба си. Не искаже да живее ...