Дъжд
Двамата седяха на чаша кафе в голямо заведение. Сервитьорите бяха облечени в бели костюми, с ръкавици, само шапки нямаха. Разнасяха в подноси разкошни сладкиши и питиета, а клиентите се умножаваха и намаляваха като всяко сложно уравнение на търговията.
Мъжът четеше вестник на глас. Не ползваше очила, но гледаше буквите отдалече, сякаш се съмняваше във верността на прочетеното:
– Запазен мъж търси същата. Без претенции. Може и на половин ден. На 70, запазен.
Дамата се засмя. Беше облечена с дантелена бяла рокля, малко несъответна на сезона. Навън валеше. Дъждът се опитваше да проникне през плътната словенска дограма, пръскана от автомобилите край улицата и от разкъсания стар улук отгоре. Прозорецът плачеше. Тя така си помисли, докато се смееше.
– Продължавай. Този не е за мен. Щом е за половин ден.
Мъжът продължи. Искаше да запали лула, обожаваше да пуши. Но му забраниха и вече цяла година не докосваше тютюн. Въпреки това криеше тютюна и лулата, и кибрита в джоба си. Не искаже да живее без тази своя идентичност.
– Такааа. – Съгласи се неохотно. – Да продължим тогава. Щом настояваш. Има много оферти. Ето например: бивш военен, непушач, трезвеник...
– Не, тоя го остави! – тръсна глава дамата. – Не понасям непушачи!
– Но пък е трезвеник! – възрази мъжът и се облегна по-силно върху стола си. Нещо го заболя. Надълбоко. Остави за миг вестника и опита от щрудела, за да скрие болката. Беше вкусен щруделът и силна болката. Примляска, стисна зъби и впери присвитите си очи към прозореца; не искаше някой да види това, което усещаше. Болката ще отмине. Задиша тежко. Ама че време. Пролет ли беше или есен? Все едно. Време е да вали. Просто му е време. Почувства това навън като студена мушама, ромоленето беше цип. За миг изгуби представа къде е. Пред него беше мрак. Сви се.
Ето, стори му се само миг: отшумя пристъпът и зрението му се възвърна. Опомни се бързо, грабна вестника, омачкан в скута му, и зарови поглед в другите обави, за да потърси нещо подходящо. Мислеше, че никой нищо не е забелязал.
– Ето, скъпа! Друг военен, но пуши. Така пише.
Тя се сепна, като от сън. Ромоленето на дъжда ѝ напомняше нещо. Тя плачеше в себе си. Отсреща грлдаше как миряни идваха в това лошо време да запалят свещ в руската църква. Защо? По това време. Да не е някакъв празник? Позлатеното кубе с кръста отгоре се отразяваше през мъгливото небе направо върху стъклото и капчиците пробляскваха в жълто. Чу го. И бавно отговори без да отделя поглед от това навън:
– Какво пуши? Трева ли?
– Не е уточнено. Едва ли. Обаче човекът си го признава и оставя телефон. Може да му се обадиш.
– Друг път! Карай нататък!
След половин час двамата излязоха от заведението, хванати под ръка. Спряха се на ъгъла и се сбогуваха. Мъжът връчи малко театрално вестника и чадъра на дамата, целуна я по бузата, после, по-бавно, по челото и се забърза към входа на болницата.
Там, почти скришом, извади тютюна, напълни лулата и запали. Вдъхна силно няколко пъти, закашля се силно и едва не припадна. Остави лулата на земята, внимателно, като да е вещ, с която може да си служат поколенията. Загърна я с носната си кърпичка. Нека тя почива заедно с него. След два часа беше операцията му.
Бяха възрастни хора. След раздялата пред болницата жената с дантелена рокля се върна в същото заведение, поръча още кафе и разгърна вестника на съпруга си. Той не ѝ беше изчел всички обяви. Сложи очилата и след час помоли на младия бял сервитьор за малък коняк и парфе. Той прие поръчката и се отдалечи малко ядосано.
– Какво става? – попита го колегата му, трътлест като пингвин албинос. – Тия пак са тук, а? Старецът в тоалетната ли е?
– Мани-мани. И все в моята смяна се падат. Това се случва вече две седмици. Нито той умира, нито тя се предава. И никакъв бакшиш.
– Защо, какво става?
– Не знам. Просто не могат да се разделят. На тази възраст... сигурно не е лесно. Не се разделят нито един с друг, нито с парите си. Плащат само сметката. И нито стотинка отгоре.
– А оня, дъртия, къде се дяна? Обикновено тук седеше.
– Отиде си. Мисля, че дантелената бабка вече го знае. Излязоха за малко и тя се върна без него. Затова му чете вестника. Така ми се струва. Като некролог. От две седмици един и същи вестник четат. На глас.
Засмяха се сервитьорите. Дъждът не спираше да вали и по това време – есен или пролет, хората обичаха да влизат в кафенето, да за се почувстват по-добре.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
exuded (Владимир Георгиев)
Благодаря, Мария.
-
pastirkanaswetulki (Мария Панайотова)
Чета за втори път разказа ти! Навява ми мисли за стойностните неща в живота, а бялата дантелена рокля може да се приеме като булчинска или като развято бяло знаме пред муцуната на съдбата...
Поздравления, Влади! -
exuded (Владимир Георгиев)
Благодаря, Валентина.
-
yotovava (Валентина Йотова)
Поздравления, Владимир.
-
exuded (Владимир Георгиев)
Така е. Благодаря, Георги.
-
admin (Георги Колев)
Той нали отива на операция, а не на заколение?
-
exuded (Владимир Георгиев)
Благодаря, Силве, Лидия.
-
Ida-L (Лидия)
Мило, тъжно, логично... А животът си тече... Хубав и правдив разказ.
-
Plevel (Силвия Илиева)
... нещо като обява във вестник за запознанства. За един брадва, за друг сватба. И някой наистина плаче, но едва ли е жена. Може ли да се надхитри съдбата? Не вярвам. Животът е най-големият циник.
Многопластов разказ, който плаче в съзнанието и дълго ще отшумява след дъжда. Поздравления за умението, Владимир. -
Plevel (Силвия Илиева)
Пред къщата на баба на село, точно върху електрическия стълб, всяка година гнездяха семейство щъркели. Миналата пролет на село се върна само мъжкия. В продължение на месец, той бранеше старото семейно гнездо от по-младите екземпляри. Тогава отворих и прочетох някъде, че прословутата му моногамност е до смъртта на женската. Тя така и не се върна. После и щъркела изчезна, а гнездото остана празно. Не знам защо се сетих за тази история, докато четях. Може би, защото има някаква безнадеждна сила в него.
Бялата дантелена рокля вероятно отразява желанието за живот и двамата си въобразяват, някакъв вид надежда, или "спасителен" трамплин за края на полета, поне за единия. И ако е така, колко тежи подобна утеха в гърдите на единия. И с каква лекота може да се мисли за " после", след като има възможност мъжът да оцелее. Кое повече убива? Лулата ще остане да го чака завинаги, завита в кърпичка, а жената завита в дантелена рокля ще разгръща вестника и ще се надява на нещо измислено в отчаяние. -
exuded (Владимир Георгиев)
Благодаря, Мариана, Ани.
-
Anita765 (Ани Монева)
Много ми хареса този дъжд като фон на разказа ти, който всъщност, при различните герои може да се тълкува метафорично. За едните като изтичане на живота, за други - живот, който просто си тече... Целият този ефект с дъжда подсилва емоцията на прочита. Майсторски си го изпипал този разказ. Поздравявам те!
-
brinne (Мариана Бусарова)
Чудесна и вълнуваща история. Много дълбочина има в разказа.
© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.