Истински случай

       Юнското слънце още от рано подсказа, че денят ще бъде топъл и приятен. От сутринта птички огласяха простора и на душата ми ставаше леко, леко, сякаш се издигах на горе към облаците и изпадах в безтегловност.

      Обичах да ходя на ранчото, там има всичките удобства от които се нуждае човек, а на близо реката доставя такова удоволствие, хем за риболов, хем за къпане. От двата й бряга, красиви ливади, които по това време на годината се усмихваха с разцъфнали цветя и чай, много, много чай.

     Той допълнително усилваше ароматът, който насищаше простора и навлизаше като упойка в белите дробове. Усещането, че си сред чисти и ароматни билки, те кара да вдишваш без умора, да поемаш с пълно гърди, изкуството на природата. Понякога с часове съзерцавам ленивите вълнички на реката, които нежно погалваха облите камъни по дъното, после подскачаха и се вливаха в близкото вирче. Слънцето все по силно започна да препича, но този ден бях решила да отида отсреща в ливадата и да набера чай, преди да дойдат туристите, защото го обираха до стрък. Преминах отсреща реката с кошница в ръце и започнах да отрязвам с ножица стръковете. Събирах ги на връзки и ги поставях в кошницата, така малко по малко тя започна да се пълни, а аз неусетно съм стигнала горния край на ливадата. Тревата беше израсла на високо, като житни класове, които стигаха на места до метър височина.

        Огледах се и сякаш нещо ме накара да се обърна назад, уж нямаше никой, нито хора, нито животни, но на няколко метра от мене, тревата се люлееше, сякаш в такт на музика. В първия момент си помислих, че това е някоя сърна, която е слезнала  до реката, да пие вода или някое друго животно, просто си пасе трева. Продължих да събирам чай, но любопитството толкова ми се засили, че реших да се приближа и да видя какво е това. Някой рибар може би хваща риби и ги оставя далеч от брега, но ми мина през ум, че реката е в забрана и няма как да е рибар.         Имала съм много случки, в които  не съм могла, да потисна любопитството си и съм си го отнасяла и въпреки това нещо от вътре ми казваше, върви и виж за да се успокоиш.

        И тръгнах, в едната ръка държах кошницата, в другата бях взела тояга с която да си проправям път в тревата. Малко по малко приближавах мястото и в момента, когато да разтворя тревата дочувам женски въздишки и леки охкания, които веднага оприличих на любовна игра. Стъписах се и се притесних, да не ме видят, но вместо по същия път да мина, натресох се до шия в една яма. Като се извиках, сякаш бях заклана. Опитах се да си запуша устата и чувам жената да казва на мъжа“ Свършвай бързо, че май някой ни видя, ако ни познае, свършено е със семейството ми“ а той отговаря „ Ха мръдни още малко де, давай, давай… готово“.

       Ами сега, аз какво да направя, как да изляза от ямата, пък като минат покрай мен нали ще ме видят и още по лошо и за тях и за мен.

Вече чувах стъпките им близо до ямата и в последния момент, реших да се покрия с чая, който свърши работа като прикритие. На сантиметри минаха край мен, въздишайки още по силно от бързото вървене. Слушах как мъжът  казваше, че сигурно и се е сторило, че има някой, че как, ако не бил този глупав страх, щяло да се получи по добре, а сега набързо, като пубери, обещаха си, че другия път ще го направят на по сигурно място, постепенно гласовете им заглъхнаха. Направих усилие да се измъкна от ямата, събрах си чая и тръгнах да се прибирам.

       Вървях и си мислех, ето пак бях позволила на любопитството, да надделее над разума и провалих една любовна игра, която на фона на жаркото слънце ми подейства разхлаждащо. Пресичах реката а тя нежно докосваше глезените ми, сякаш казваше“ Остани още малко, не бързай, животът е толкова кратък, наслаждавай се на всеки миг“. Прибрах се, пуснах един хладен душ и под звуците на нежната мелодия, затворила очи, се наслаждавах.

         Сутринта когато на терасата пиех кафе и се радвах на свежото утро, пред портала спря кола, от нея излезе непозната жена и поиска да си поговорим по женски. Поканих я в механата, предложих й кафе, отказа , беше притеснена.

         Помогнах й да се освободи от напрежението, като просто сподели с мен.

Тя ме погледна в очите и ми каза:“ Видях те в ямата, но се престорих, че не те виждам , искам да съм сигурна, че няма да ме издадеш, моля те“.         Обещах й, като казах, че не я познавам , а и не ме интересуват хорските истории, тя ми стисна ръката  и си тръгна, а аз останах да се наслаждавам на мига.