Обувки

     Наблюдаваше обувките. Не тези по витрините, не и онези по рекламите в интернет, те не му говореха нищо.

     Свикна да ходи със наведена глава и неусетно, непредизвикано, а може би съвсем подсъзнателно и интуитивно усети, че не иска да вижда нищо друго освен обувките на хората. В метрото, по парковете, на улиците. Сиви, черни, кафяви, бежови, велурени, кожени, спортни – всякакви обувки. Мръсни, чисти, нови и стари, излъскани, боядисани, раздърпани и скъсани. Цяло общество от обувки.

     Личеше си, че някои са втора, ако не и трета употреба.

     – Господине – питаше наум собственика им или по-точно този, който ги носеше, – нямате ли пари да позакърпите тези стари обувки? Навън е студено, а те пропускат. Не виждате ли, че оставят влажни следи? Значи са попили мокрото.

     – Знам това – ще отговори притежателят на обувките. – Нищо. Няма нищо.

     – Как така?

     И понеже няма да получи отговор, наблюдателят ще спре погледа си на други обувки – модерни, със заострени връхчета, с разши шарки по тях със същия тъмен цвят. За техният притежател няма как да е нищо всяка прашинка по тях. Тези чепици са щастливи, горди и опасни предмети – всичко по тях показва, че изобщо не се смятат за неодушевени и носят духа на собственика си.

     – Вие от крокодилска кожа ли сте? – ще ги запита предпазливо и вежливо, да не би да ги обиди, да ги засегне или не дай боже – да подцени качествата им.

     – Естествено – ще отговорят те. – Не си ли личи?

     – Не. Имате дебела кожа, здрави подметки, а стоите на едно място, не помръдвате. Вие сте замръзнали. Не се отделяте от земята. Не смеете да шавате. Защо сте толкова здрави, щом не ви се налага? – Наблюдателят трябваше да замълчи, а не искаше. В крайна сметка тези високомерни крокодилски вещи трябваше да знаят, че излъчват тъга.

     – Моля? – ще се ядосат модерните обувки. – Какви ги плещиш, нещастнико? Ние сме по-скъпи от цялото ти мизерно облекло, че и от живота ти даже!

     – Аз нямам живот.

     – Очевидно! Само това ти спасява кожата. Толкова по-зле за теб!

     И ще изчезнат, погълнати от килима на някакъв скъп автомобил. Тези обувки не оставят следи. Като престъпник, който се знае работата. Те се появяват, нагрубяват, лъсват като светкавица и после безшумно, делово и тихомълком се изпаряват в потока от хора, дим, пепел от рози и житейски пушек.

     Ще сведе погледа си още по-ниско. Не му се получава разговора с обувките, нито със собствениците им. Колкото повече се вглеждаше в тези чепици, толкова повече се изумяваше от увереността си за вида, мислите, за характера на хората, които ги носят. Нямаше смисъл да се опитва да общува, думите могат само да прикриват. Достатъчно беше да вниква в това, което вижда.

     Всички обувки вървяха нанякъде. Бързешком, едва-едва, едни внимателно, други по-дръзко и наперено. Всъщност това беше походката на онези, които ги бяха обули – самоличността им, превърната в движение.

     После се вгледа и в своите обувки. По тях не можа да разпознае нищичко за притежателя им. Странно. Стари, напукани обувки, с невидим и неопределен цвят, малко смешни, малко тъжни, но все пак не съвсем грозни. Връзките им бяха с различен цвят и малко късички, но здрави. На десетина години, със прорязани подметки и тъпоглава предница, която лъщеше и се открояваше от другата част на протритата кожа. Що за човек можеше да носи такива обувки? Същият ли, който ги купи точно преди десет години и два месеца? Този с надеждата? Тогава крачките му бяха широки, смели, самоуверени. Тогава той не стъпваше на земята и обувките не се износваха, тялото му не тежеше толкова и походката приличаше повече на полет. Обувките се състаряват и напукват, когато животът те налегне и цялата му тежест се стовари в краката ти. Така си мислеше наблюдателят и разбра защо не всички обувки оставят следа.

     Улови причината – по същия начин, както отчаяният рибар хвърля последна въдица в езерото преди да мръкне и само след миг вижда как плувката мърда. Усмихна се и най-после вдигна глава.

     Да, улови я най-сетне. Това беше достатъчно. И после я пусна.