Наблюдаваше обувките. Не тези по витрините, не и онези по рекламите в интернет, те не му говореха нищо.
Свикна да ходи със наведена глава и неусетно, непредизвикано, а може би съвсем подсъзнателно и интуитивно усети, че не иска да вижда нищо друго освен обувките на хората. В метрото, по парковете, на улиците. Сиви, черни, кафяви, бежови, велурени, кожени, спортни – всякакви обувки. Мръсни, чисти, нови и стари, излъскани, боядисани, раздърпани и скъсани. Цяло общество от обувки.
Личеше си, че някои са втора, ако не и трета употреба.
– Господине – питаше наум собственика им или по-точно този, който ги носеше, – нямате ли пари да позакърпите тези стари обувки? Навън е студено, а те пропускат. Не виждате ли, че оставят влажни следи? Значи са попили мокрото.
– Знам това – ще отговори притежателят на обувките. – Нищо. Няма нищо.
– Как така?
И понеже няма да получи отговор, наблюдателят ще спре погледа си на други обувки – модерни, със заострени връхчета, с разши шарки по тях със същия тъмен ...