Хубаво е от време на време да чувстваш летливостта, неопределеността на Вселената. Получава се, особено като удариш няколко питиета.

Мислите му бяха хаотични, малко тъжни, може би от времето, но той не беше тъжен защото мислите на един човек са едно, а настройката му е нещо съвсем различно. 

Посегна и взе кутията с цигари. Запали. Издуха сивият дима над него. Харесваше тия моменти. Не пиеше за да забрави, а за да си припомня.

Вселената ставаше вана с топла вода в която можеш да кръжиш с лекота, и да си прелиташ от сън, в сън, от живот в живот. Да си правиш срещи с тоя или оня, да ги извикваш в своето съществуване. 

Или пък те в тяхното. Вселената е летливо нещо, неограничено от форма и смисъл. Тя е смисъла. А човек?

Човекът е спящ бог. Без никакви глупави метафори за това, че бог е в латентно състояние вътре у него. Не. Той си е точно това, което се казва, и то буквално. 

Стоеше, мислеше и леко се подсмихваше. 

Водката води до мъдрост. Това е извода, помисли си.

Чашата пречупваше светлината от прозореца. Навън беше сиво,но слънцето се мъчеше да пробие. Тиха зимна картина. 

Времената бяха лоши. А когато те станат лоши, на такива като него, на които никога не им върви почваше съвсем да не им върви.

Всеки се бори с нещо. Кой с лошия си късмет, кой с въобръжаеми демони, а кой с истинските - със себе си и собствените си страхове, 

Трябваше да напише нещо.

Доскучаваше му обаче когато "трябваше" да пише.

Беше свикнал да пише на крак в откраднатото време на почивките, когато със сигурност има какво да кажеш. Не и по задължение. Не и защото трябва.Но сега мислите му бяха далече от всичко. 

Трябваше му помощ. Потъваше. Чувстваше, че сякаш някакъв въртоп го засмукваше и той не знаеше вече къде е, какво е, какво и защо прави. Изплъзваше се нещо, което му липсваше страшно много.Беше забравил вече какво е да те заболят коремните мускули от смях над собствената глупост, над хората, и над всичко. 

Ще дойде време и животът така ще те завърти, говореше навремето баща му. Това време дойде.

Отпи от пречупената светлина в чашата.

Беше станал заучена фраза, това е.

Живееше на автомат. Ходеше по навик, и отговаряше по навик. Обичаше по навик, и пиеше пак по навик.

Самонаблюдението е трудно изкуство, прозря изведнъж защото обекта е скрит и потаен. 

Спомни си снощи.

И за секунда не си беше помислял..но снощи той я повика и тя дойде. Чувстваше, че витае около него. Не беше сам. Някьде там в ляво на единадесет часа. Там я локализира.

Момичето, което никога не звънеше. 

Защо и е да звъни като можеше да минава през стените.

Желанието, това е истинското име на жената.

А водката си е просто водка, и беше много добра. 

Тя, момичето беше облак жадуван в напечен ден.

Не че беше нещо ново. 

Не че беше хрисима и добра. Не беше.

Но има хора колкото и да са сърдити пак са весели, сякаш никога не изтърват това най - важното, тая нишка невидима на живота.

Гледаше хората по улицата.

Колко много можеш да кажеш за хората само по едната им походка, помисли си. Ето оня, приличаше на бобър. Сто на сто тоя ще е някой лапач и спестовник. Оня пък беше голям горделивко, ходеше, ще се пръсне. Можеше да напише един разказ стоейки и гледайки през прозореца. Хората са интересно нещо.

Видя я през прозореца, че вървеше по улицата.  

Някои хора идват винаги неканени и никога не звънят.

Така влезе тя в неговия живот.

Но никоя история не започва от тук и сега. Всяко нещо си има опашката.

Има едни моменти в които цялата ненавременност, цялата необяснимост на ситуацията така се стоварва отгоре ти, че се чудиш дали не сънуваш.

Не става въпрос за обида, не е това. 

Става въпрос за сгромолясване. Или за нещо толкова извън всичко, че даже няма дума за него. Идва ти да крещиш, а не можеш. Идва ти да чупиш, а не трябва. Нещо като счупено огледало. Няма оправяне.

Може би се случва на всеки.

Беше я виждал по нощните клубове. 

Веселячка. Викаше и се смееше, хвърляше весели погледи навсякъде, и събираше дузина телефонни номера на вечер.

Не беше красавица, а просто весел перко. Така се озова в неговият апартамент една вечер.

Имаше две деца и починал съпруг.

Кръсти я Веселата вдовица на шега и докато гледаше голите и рамене, подаващи се изпод бялата завивка се чудеше колко крехък, и колко твърд едновременно може да бъде човек.

Тогава, там в тъмното докато я съзерцаваше разбра, че в същност тя живееше този живот и заради оня който вече го нямаше. Простичко е като се замислиш.

Реалноста винаги следва мисълта. Изчака малко и отиде да отвори вратата на апартамента. Тя нямаше да звънне.

Появи се пред него и той видя първо усмивката, бемката отляво и усети леко детското и настроение.

Имаше си кусурите. Точно това я правеше истинска.

                -Влизай, дай си палтото,взе го и го постави на закачалката.

                   -Ще ти направя чай, искаш ли?

                      -Ммм да, супер, каза тя докато си изхлузваше ботите. Пак си пил.

Това момиче изобщо не знаеше колко съм напред с материала, помисли си.

                        -Личи ли ми?

                          -Надушвам. Имаше нюх на копой.

                            -Не е наказуемо, ухили се той. Все още.

Миришеше на зима, по ботите и имаше кал, тя хлътна треперейки като дете към кухнята и на него му стана много весело като я гледаше. Беше една такава. Като готино желание.

Помогна му с чая и кафето за него, завъртя се два пъти в кухнята - две педи и половина човек, а я изпълни. 

Телефона му се обади от спалнята. Беше го оставил да се зарежда

                   -Здрасти Жоро,смънка.

                    -Иване, здравей. Как си?

На Иван обаче не му се говореше. В такива моменти минаваше на едносрични отговори, колкото да не обиди събеседника.- да, не, добре,зле.

                         -Добре съм, каза.

                           -Пишеш ли ?

                            -Тц,отвърна. Дали беше сричка? Пия. 

                                -При тебе винаги са заедно. 

                                -Да не забравяме и секса

                         -Какво секса,нали каза че ти пречи на писането.

                      -Така е. И в момента е в кухнята.

                          -Ясноо, отвърна Жоро. Като свършиш с тая работа, прати разказчетата по пощата да ги погледнем.

Какво ще ги гледате. Те са за четене. Иван се усмихна. 

                   -Пращам ти ги след две минути.

                     -Я стига.

Жоро беше достатъчно възпитан и търпелив за да го остави на мира.

Едно на нула, каза си и затвори телефона. Трябваше му още време за да разбере Вселената. И си го спечели.

Тя, вселената, или поне половината от нея вече си беше пуснала телевизо

ра в кухнята.

                -Ама тия наистина са ненормални, каза тя говорейки за новините които вървяха. Пълни откачалки. Тоя свят трябва официално са се закрие. Има нещо много объркано в него 

                 -О, а ти си толкова нормална.

                   -Аз поне се знам и не се вживявам. Дойдох да ти искам пари в същност.

Наистина беше много естествен човек.

                    -Тц, отвърна той. Откакто съм с теб нямам и грош. Не си ми на късмет.

                   -Може и да си прав, въздъхна тя.

На нещо друго ще съм ти. Погледна луково. Може би на сърцето?

Голяма драка си беше.

                -Ще се преместиш ли при мен, попита той.

                  -Тц, отвърна тя. Твърдо близко ми е до брака. Не, благодаря. 

                      -Ще можеш да си крадеш на воля от парите, а пък аз ще мия чиниите 

                    -Ами ще помисля, мерси, каза, но му се стори, че сякаш имаше нещо в погледа и. 

Ще се разделяме ли? - помисли си.

Той знаеше,че тя винаги беше там някъде за него. И по-добре е там някъде, и да имат какво да си кажат, отколкото тук до теб и нищо. Има логика.

               -Добре а като нямаш пари, време имаш ли, на свой ред попита тя

                -За хубави хора винаги.

                - Тогава ще си взема време от теб. Колкото да не съм капо. 

Аз съм господарят на времето, скъпа, помисли си той. Никога не знам в какво време се намирам- минало, сегашно, или бъдещо. Мешя ги.

Но само се усмихна. 

          -Моите студени зимни вечери въобще не ми трябват, така че са твои, каза той. Имаш ги само за теб.

Колкото и да си я харесваше, никога нямаше да и го каже. Чувстваше, че не трябва. Такива неща не се казват. Хората само се правим на дръж ми шапката за да се залъгваме поне още малко. Хайде още малко. Всеки знае всичко за човека отсреща. То се чувства. 

А предпочита да говори, и да търси обяснения и т.н. Обяснения. Звучи като опасения. Това е. Когато те е страх да чуеш истината, обикновено прекъсваш всяка връзка със себе си, за да не я чуеш.Три водки. Толкова бяха от обяд. Задълбахме психологически доста навътре.

Тя седеше, коментираше новините отвреме на време. Поглеждаше в телефона. Надигаше чашата с две ръце. Ако имаше и камина картинката щеше да е пълна.Той отпиваше от кафето. Харесваше го силно, и сладко, и горчиво. Всичко трябва да е такова. Трябва да е и сладко, и горчиво, и да има от всичко. Защо иначе си на тоя панаир. 

С нея можеше да си говори за всичко, и това създаваше чувството на безвремие когато тя беше наблизо. Като в старо приятелство.

                     - Така си е, каза тя, абсолютно съм съгласна. 

Само дето той не си спомняше да е говорил на глас. Но какво пък. Щом минава през стени, защо пък да не може да чете мисли. Фасулска работа. Обичаше да хиперболизира. Така нещата ставаха интересни. Защото какво е то погледнато реално - едно момиче пиещо чай пред една липсваща камина. Никога не можа да я нарече жена, въпреки двете деца, и всичко останало. Тя си беше Момичето.Една биохимична единица в един свят съставен от бъркотия, и неясност. И въпреки това, въпреки тая наша нищожност истинската магия сме ние - подвижните буболечки върху гърба на привидно мъртвата материя. И родени от нея.

 Реши да и направи вечеря. Не искаше да си губят времето в някакъв ресторант,едновременно шумен и празен, когато всичко можеш да си го кажеш тук, и сега. И то почти без пари.

В случая може би нямаше нужда. Тя знаеше всичко. Ами ще си мълчим пък. Нямаше да е лошо да си помълчим.

Работата в кухнята, и съпътстващата я суматоха и миризми в зимната вечер винаги създават едно приятно чувство.

Чувство на семейство. Чувство, че си полезен и не си сам. Много губят тия, които не обичат да готвят.

Отвори хладилника и не остана доволен.

В шкафа видя пакет спагети. 

Бог е добър каза си, това ще е. Знаеше няколко добри рецепти. А имаха и вино.

       -Днес ще празнуваме. Ще празнуваме въпреки калната зима, въпреки скърцашите шкафове в кухнята, въпреки вечното безпаричие - ще празнуваме. Ще празнуваме нас си.

Сложи покривката и две свещи на масата. Тя го гледаше с интерес.

       -Какво ще празнуваме. 

       -Или закриването, или 

сътворението на света. Каквото си решиш. Аз лично предпочитам сътворението. Може би по навик, добави.

 Тя гледаше лукаво, точно както си знаеше. Седеше и се подхилкваше с поглед право у него.

Той чакаше.

        -Ще празнуваме сътворението, каза тя. Бременна съм.

И изведнъж, от раз, целият му измислен и криво - ляво скалъпен свят се срина. Мисли, тревоги, планове и всички останали безобидни безумия отстъпиха на заден план и остана само пронизващото го желание, това, което създаваше всичко на света. И тя.