Хубаво е от време на време да чувстваш летливостта, неопределеността на Вселената. Получава се, особено като удариш няколко питиета.
Мислите му бяха хаотични, малко тъжни, може би от времето, но той не беше тъжен защото мислите на един човек са едно, а настройката му е нещо съвсем различно.
Посегна и взе кутията с цигари. Запали. Издуха сивият дима над него. Харесваше тия моменти. Не пиеше за да забрави, а за да си припомня.
Вселената ставаше вана с топла вода в която можеш да кръжиш с лекота, и да си прелиташ от сън, в сън, от живот в живот. Да си правиш срещи с тоя или оня, да ги извикваш в своето съществуване.
Или пък те в тяхното. Вселената е летливо нещо, неограничено от форма и смисъл. Тя е смисъла. А човек?
Човекът е спящ бог. Без никакви глупави метафори за това, че бог е в латентно състояние вътре у него. Не. Той си е точно това, което се казва, и то буквално.
Стоеше, мислеше и леко се подсмихваше.
Водката води до мъдрост. Това е извода, помисли си.
Чашата пречупваше светлинат ...