Nov 28, 2013, 5:03 PM
Очи на убиец
6 мин reading
Сигурно би оценил впечатляващата ù външност като всеки друг мъж, ако не знаеше, че е дошла да го убие. Почувства го, още когато я видя да се приближава уверено към неговата маса. Заведението беше полупразно, а той беше най-невзрачният мъж не само от седящите тук, но и от всички, които познаваше. Такива жени като нея по правило изобщо не го забелязваха.
Когато го попита дали може да седне, гърлото му вече беше пресъхнало, а забравената цигара в ръката му напомни за себе си, чак когато опари пръстите му. Усмихваше се, докато сядаше на стола срещу него, но очите ù оставаха някак пусти и сурови. Друг път не беше виждал подобни очи - бледо сиви, с цвят на стомана, и също толкова студени. Очи на убиец, помисли той.
Очакваше, че това рано или късно ще се случи. Знаеше, че жена му от години прави опити да го убие. Смяташе го за жалък неудачник, чийто по-осезателен принос за семейството би могъл единствено да бъде неговата смърт, последвана от изплащането на застраховката му живот. Лично тя беше настоявала навремето той да си направи такава. Тогава той още не подозираше какви са намеренията ù, но след време тази муха започна все по-упорито да се върти в ума му. Малко по малко се превърна в негова фикс идея.
Подозренията му се затвърдиха, след като получи тежко хранително отравяне преди няколко години. Макар че цялото семейство беше пострадало, бе убеден, че главната цел е бил именно той, а неразположението на жена си прие просто като алиби. И през ум не му мина, че неговото състояние е най-тежко, само защото бе ял най-много от злополучната гъбена яхния. От тогава избягваше да се храни вкъщи, а ако все пак се наложеше, прибягваше до какви ли не манипулации, за да се докопа до порцията на жена си. В такива моменти беше адски изобретателен.
Нещо подобно се случи и с хапчетата ù за сън. Беше силно алергичен към тях, и тя чудесно го знаеше. И все пак един ден, когато беше настинал и я помоли да му подаде кутийката с аспирин, с ужас установи, че вместо него е погълнал две от нейните животозастрашаващи го таблетки. За броени минути изпадна в алергичен шок, и когато се събуди в болницата, дори не можа да повярва, че и този път е оцелял. Реши, че се е спасил по чудо и изобщо не се сети, че малко преди това сам беше прехвърлил таблетките за сън в кутийката от аспирин, понеже поради невнимание беше счупил шишенцето.
Бе ограничил контактите с жена си до минимум, боеше се до смърт от нея. Когато все пак се налагаше да са заедно, беше крайно бдителен. За едно ù беше наистина благодарен - че още преди години бе настояла да спят в отделни стаи, понеже той хъркаше твърде шумно. Тогава дори му беше станало обидно, а сега си отдъхваше, едва когато вечер се заключеше в своята спалня. Там се чувстваше в най-голяма безопасност.
Но знаеше, че тя е хитра, коварна и безкрайно изобретателна, и няма да се откаже от набелязаната цел. Сигурен беше, че е готова на всичко, за да постигне своето, и се чувстваше като мишена. А тази отсреща определено засилваше това му усещане. Очите ù го пронизваха като дула на пистолет, и почти го хипнотизираха. По гърба му се стекоха ледени тръпки, сърцето му бумтеше като полудяло и усети как главата му започва да тупти от напрежение. В един момент осъзна, че устните ù се движат и се сети, че вероятно му говори нещо. Трябваше да прояви усилие, за да я чуе:
- ... във вашия клас. - Едва долови обаче края на изречението и примигна озадачено.
- Казвам, че дъщеря ми е във вашия клас, спомняте ли си, на последната родителска среща се видяхме и разговаряхме - уточни тя, виждайки объркването му.
- Дъщеря ви ли? - отрони той, опитвайки се да мисли. Определено не можеше да се сети да е разговарял с тази жена, но напоследък все повече неща му се губеха от ума. Когато му каза името на момичето, вгледа се внимателно и наистина установи, че има прилика. Облекчението го заля толкова мощно, че за момент напълно изключи и само седеше зяпнал насреща ù.
- Извинете ме, не исках да се натрапвам - в това време малко срамежливо каза жената - Просто си помислих, че си спомняте за мен...
Сякаш превключи на друг канал. Изведнъж се почувства като нов. Всичко му се стори красиво, жената отсреща беше истинска прелест.
- Дъщеря ви е чудесно момиче - каза дрезгаво и се засмя. Помисли, че сигурно изглежда малко глуповато, но какво от това. Тя го гледаше с истинско обожание.
- Вие сте любимият ù учител - мило отбеляза жената и кокетно отметна дългата си коса. Имаше страшно грациозна шия. Помисли си какво ли би било да я целуне. Тя извади цигара и той побърза да ù я запали. - Споделяла ми е, че се възхищава от вас и от начина ви на преподаване.
Рядко се беше случвало някой да оцени качествата му, а когато това го правеше жена като тази, удоволствието беше несравнимо. За първи път от много време насам напълно забрави за проблемите си и се остави на насладата, която изпитваше.
Тя погледна часовника си:
- Наистина ми е много приятно, че се видяхме, но май е време да тръгвам, ако искам да свърша всичко навреме. Трябва да занеса всичко това до вкъщи, а нали знаете колко трудно се хваща такси по това време...
Той погледна двата големи сака до краката ù, изобщо не ги беше забелязал до този момент. Почувства се щастлив, че може да ù помогне - колата му беше съвсем наблизо. Каза ù, че няма да е никакъв проблем за него да я откара до дома ù и грабна енергично тежките чанти. И два пъти по-тежки да бяха, изобщо нямаше да му направи впечатление, гледката на стройното ù тяло го зареждаше с огромна енергия.
Тя не спираше да му благодари, нарече го своя спасител и го покани да изпият по нещо разхладително, когато пристигнаха. Стаята, в която влязоха, беше уютна и приятно затъмнена. Той блажено се отпусна на мекото канапе, а тя го попита какво предпочита да пие. Обърна се към нея и замръзна. В ръката ù имаше малък пистолет.
"Значи все пак..." - помисли, преди гърдите му да се взривят от болка. Опита да си поеме дъх, но не успя и пропадна в нищото.
Тя спокойно запали цигарата си със запалката-пистолет и го изгледа, без да трепне. Отдалеч се виждаше, че е мъртъв, но за всеки случай се приближи и потърси пулса му. Такъв нямаше.
"Чиста работа" - помисли си. Дори не се наложи да извади пистолета от чантата си.
Когато го попита дали може да седне, гърлото му вече беше пресъхнало, а забравената цигара в ръката му напомни за себе си, чак когато опари пръстите му. Усмихваше се, докато сядаше на стола срещу него, но очите ù оставаха някак пусти и сурови. Друг път не беше виждал подобни очи - бледо сиви, с цвят на стомана, и също толкова студени. Очи на убиец, помисли той.
Очакваше, че това рано или късно ще се случи. Знаеше, че жена му от години прави опити да го убие. Смяташе го за жалък неудачник, чийто по-осезателен принос за семейството би могъл единствено да бъде неговата смърт, последвана от изплащането на застраховката му живот. Лично тя беше настоявала навремето той да си направи такава. Тогава той още не подозираше какви са намеренията ù, но след време тази муха започна все по-упорито да се върти в ума му. Малко по малко се превърна в негова фикс идея.
Подозренията му се затвърдиха, след като получи тежко хранително отравяне преди няколко години. Макар че цялото семейство беше пострадало, бе убеден, че главната цел е бил именно той, а неразположението на жена си прие просто като алиби. И през ум не му мина, че неговото състояние е най-тежко, само защото бе ял най-много от злополучната гъбена яхния. От тогава избягваше да се храни вкъщи, а ако все пак се наложеше, прибягваше до какви ли не манипулации, за да се докопа до порцията на жена си. В такива моменти беше адски изобретателен.
Нещо подобно се случи и с хапчетата ù за сън. Беше силно алергичен към тях, и тя чудесно го знаеше. И все пак един ден, когато беше настинал и я помоли да му подаде кутийката с аспирин, с ужас установи, че вместо него е погълнал две от нейните животозастрашаващи го таблетки. За броени минути изпадна в алергичен шок, и когато се събуди в болницата, дори не можа да повярва, че и този път е оцелял. Реши, че се е спасил по чудо и изобщо не се сети, че малко преди това сам беше прехвърлил таблетките за сън в кутийката от аспирин, понеже поради невнимание беше счупил шишенцето.
Бе ограничил контактите с жена си до минимум, боеше се до смърт от нея. Когато все пак се налагаше да са заедно, беше крайно бдителен. За едно ù беше наистина благодарен - че още преди години бе настояла да спят в отделни стаи, понеже той хъркаше твърде шумно. Тогава дори му беше станало обидно, а сега си отдъхваше, едва когато вечер се заключеше в своята спалня. Там се чувстваше в най-голяма безопасност.
Но знаеше, че тя е хитра, коварна и безкрайно изобретателна, и няма да се откаже от набелязаната цел. Сигурен беше, че е готова на всичко, за да постигне своето, и се чувстваше като мишена. А тази отсреща определено засилваше това му усещане. Очите ù го пронизваха като дула на пистолет, и почти го хипнотизираха. По гърба му се стекоха ледени тръпки, сърцето му бумтеше като полудяло и усети как главата му започва да тупти от напрежение. В един момент осъзна, че устните ù се движат и се сети, че вероятно му говори нещо. Трябваше да прояви усилие, за да я чуе:
- ... във вашия клас. - Едва долови обаче края на изречението и примигна озадачено.
- Казвам, че дъщеря ми е във вашия клас, спомняте ли си, на последната родителска среща се видяхме и разговаряхме - уточни тя, виждайки объркването му.
- Дъщеря ви ли? - отрони той, опитвайки се да мисли. Определено не можеше да се сети да е разговарял с тази жена, но напоследък все повече неща му се губеха от ума. Когато му каза името на момичето, вгледа се внимателно и наистина установи, че има прилика. Облекчението го заля толкова мощно, че за момент напълно изключи и само седеше зяпнал насреща ù.
- Извинете ме, не исках да се натрапвам - в това време малко срамежливо каза жената - Просто си помислих, че си спомняте за мен...
Сякаш превключи на друг канал. Изведнъж се почувства като нов. Всичко му се стори красиво, жената отсреща беше истинска прелест.
- Дъщеря ви е чудесно момиче - каза дрезгаво и се засмя. Помисли, че сигурно изглежда малко глуповато, но какво от това. Тя го гледаше с истинско обожание.
- Вие сте любимият ù учител - мило отбеляза жената и кокетно отметна дългата си коса. Имаше страшно грациозна шия. Помисли си какво ли би било да я целуне. Тя извади цигара и той побърза да ù я запали. - Споделяла ми е, че се възхищава от вас и от начина ви на преподаване.
Рядко се беше случвало някой да оцени качествата му, а когато това го правеше жена като тази, удоволствието беше несравнимо. За първи път от много време насам напълно забрави за проблемите си и се остави на насладата, която изпитваше.
Тя погледна часовника си:
- Наистина ми е много приятно, че се видяхме, но май е време да тръгвам, ако искам да свърша всичко навреме. Трябва да занеса всичко това до вкъщи, а нали знаете колко трудно се хваща такси по това време...
Той погледна двата големи сака до краката ù, изобщо не ги беше забелязал до този момент. Почувства се щастлив, че може да ù помогне - колата му беше съвсем наблизо. Каза ù, че няма да е никакъв проблем за него да я откара до дома ù и грабна енергично тежките чанти. И два пъти по-тежки да бяха, изобщо нямаше да му направи впечатление, гледката на стройното ù тяло го зареждаше с огромна енергия.
Тя не спираше да му благодари, нарече го своя спасител и го покани да изпият по нещо разхладително, когато пристигнаха. Стаята, в която влязоха, беше уютна и приятно затъмнена. Той блажено се отпусна на мекото канапе, а тя го попита какво предпочита да пие. Обърна се към нея и замръзна. В ръката ù имаше малък пистолет.
"Значи все пак..." - помисли, преди гърдите му да се взривят от болка. Опита да си поеме дъх, но не успя и пропадна в нищото.
Тя спокойно запали цигарата си със запалката-пистолет и го изгледа, без да трепне. Отдалеч се виждаше, че е мъртъв, но за всеки случай се приближи и потърси пулса му. Такъв нямаше.
"Чиста работа" - помисли си. Дори не се наложи да извади пистолета от чантата си.
© Христина Мачикян All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Супер финал! Много яко, бих казала!
-
И собствените страхове също са много опасни очевидно, особено ако им повярваш
И аз пуша, Динко. Но все още нямам такава запалка, за добро или зло 
Благодаря ви! -
добро утро, Чандлър! само за сведение - аз пуша.
-
Уау! Какъв финал!
Лековерието се наказва. Недоверието също.
Браво! -
Язък, не умря щастлив!
-
Казано е: Внимавай какво си пожелаваш
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
