Сълзи от 1 до 7
1. Тъмно е!
2. Зазорява се!
3. Слънцето блести в перлено розово!
4. Всичко е перлено розово!
5. Нощта леко повдига пелената си и открива гледката на още димящите тела. Разхвърляни почти на еднакво разстояние едно от друго около овъглените останки на къщата. Някъде в пустото на замръзналите от ужас дървета се чува „The end”. Седемте тела приличат на седем ударени от гръм дънера. Ръцете им са вдигнати към небето като изсъхнали корени. Бил съм в едно от тези тела. Сега ги гледам отстрани странно спокоен. Успокоен от факта, че спомените ми са мъртви. Вече не помня нищо. „О, радост, аз съм никой!” Обръщам се и бавно тръгвам по малката пътечка. Усещам само хладния допир на падащата слана. Леко заскрежените иглички на дърветата приличат на захаросана бодлива тел. Издигам се нагоре и докосвам леко върха на един вековен бор. След това продължавам полета си към изгрева. Усещам топлата усмивка на слънцето, която леко топи поръсения наоколо ситен, синкав скреж. Превръща го в малки облачета пара, които бързо оцветява в бледо-розов оттенък. Плувам сред това море и волен гоня цветните отблясъци около себе си.
6. Тогава забелязвам, че не съм сам. Момичето със сламенорусата коса седи на клоните на един кипарис. От очите ù капят нежни сълзи, малки стъклени топчици, в които се отразява околният пейзаж. Острите ù ушички са леко розови. Поглежда ме и аз веднага потъвам в необятната вселена на неестествено сините ù очи. Плувам, гмуркам се, опитвам да стигна до тайнствените им извори. Минавам през хиляди галактики, раздиран до кръв от острите ръбчета на безброй планети. Тялото ù е крехко като малка порцеланова фигурка, обвито в бяла пелерина. – Защо плачеш, я попитах! – Защото съм родена да плача, ми отговори момичето.
7. Вече от седмица съм с плачещото момиче. Летим между дърветата и плачем. „Защо плачем”, помислих си. – Защото сме родени да плачем, ми отговори момичето.
© Петър Станев All rights reserved.
