Мартин вървеше по сивия булевард и се вглеждаше в лицата на хората. Те пърхаха като пчели, излезли от кошера, забързани към своите задължения. Някои сериозни, други - забили поглед в телефоните. Липсваше нещо в цялата тази атмосфера. Опѝта се да си спомни какво! Някакъв блед спомен го погали, като полъх от внезапно появил се бриз. Усмивка! Липсваше усмивка върху бледите им овални очертания. Това изражение, което показваше радост или щастие, бе потънало в архивите и можеше да го срещнеш само в старите филми.
Колко ли от тях бяха все още с истински сърца!? Един огромен концерн бе направил неподозирана крачка в медицината и от десет години успешно сменяха човешкото сърце с електронно. Така, те не се разваляха, не създаваха проблеми. На пазара имаше различни сърца. По-големи от нормалните, които да запълват гърдите и да те кара да се чувстваш значим, малки като врабче, които хлопат като миниатюрен крак в голяма обувка, сърца, които пеят мелодично и други безшумни, скъпи сърца с дълъг механичен живот, лесни за ремонт и поддръжка, икономични - за по-бедните потребители с дълготрайни батерии и тиктакащи като часовник, луксозни за всеки изтънчен вкус, които да задоволят и най-капризните клиенти - сърца за всеки джоб и необходимост...
Мартин вървеше прегърбен, увит в своето старо палто и се чудеше, как да се измъкне и този път от непрекъснатите молби и заплахи на жена си, да си смени най-после сърцето с електронно. Докторите го бяха предупредили, че не остава много живот на старото му и овехтяло човешко сърце и ако иска да продължи да живее трябва да го смени. А той не искаше. Обичаше да усеща живия ритъм в гърдите си, как се свива и плаче при вида на убита птица, усилването на пулса, щом го докоснат нежните ръце на жена му, разтапящо се пред детският смях на децата и внуците му, да го чувства леко като перце или тежко като стоманен чук, да усеща това туп-туп... туп-туп...
Щом стигна до църквата, на една пейка видя слаб немощен мъж, който се усмихваше и говореше на едно изпосталяло куче.
- Къде пак се загуби!? Ровил си из кофите, нали!? Колко пъти да ти казвам, че е опасно! Нали знаеш, че някой може да те отрови или да ти подхвърли бръснарско ножче мушнато в храната!?
- Разбира ли те, че така му говориш? - обърна се Мартин към мъжа.
- Умна животинка е! Всичко разбира! Ама пусти глад, търпи ли се!
- Ти ли си стопанинът му?
- Бездомни сме и двамата. Няма как да съм стопанин на нещо, което може да си отиде, когато си иска. Просто се подкрепяме. - усмихна се бездомникът.
- Ти се усмихваш? Все по-малко хора го правят. Явно още носиш старото си сърце.
- Това моето не е усмивка! Ти да беше видял как се усвихваше жена ми... Можеше да накара с усмивката си и трън да разцъфти, а смехът ѝ - лед да разтопи. Беше истинска усмивка, от тези, дето топлят и лепнат като захарен памук. Не като днешните, изкуствени, нелепи, а някои, като щастливи акули. Няма вече такива усмивки. А сърцето си е моето! Не си го давам. То е отмерило всяка крачка от живота ми. Изживяло е радост и мъка. Било е като отключен хангар, приют за любов и приятелства. Залоствал съм го и като крепостна стена, да не го раняват. Разбивали са го на парчета и парче по парче са го събирали. Винаги ми е служило вярно. Не ми изневери. Не ме предаде. Не ме излъга. В него живеят дедите ми. Днешните били модерни, безсмъртни и без слабости. Ами, че те слабостите правят хората. Безсмъртните са на небето, а земята е отредена за слабите. То, ако беше ненужно, Създателят нямаше да ни го даде. Той го е създал, за да има дом за него в нас, от там да ни слуша. Не си давам аз сърцето! С него ще си умра. Хайде! Да си вървим, приятелче! Време е да си потърсим подслон за вечерта! - подвикна бездомникът на кучето.
Мартин се загледа в очертанията на отдалечаващите се два силуета в тъмнината.
- Дръж се сърце! Не се предавай още! Някой ден, когато няма да съм тук, ти ще продължиш да живееш в сърцата на внуците ми - и родените, и тези, които все още не са се родили. Дано само дотогава хората се научат да подаряват сърцата си, а не да ги купуват!
© Росица Димова All rights reserved.
Таня, благодаря!