Разкъсах хоризонта със очи!
Промуших се, погледнах отстрани.
Видя се, бездна от лъчи!
Едва ли лесно тук ще се лети!
Така поех, отново с надежда...
Разумът от днес ще ми нарежда!
Къде ли светлината ме отвежда?
А моят устрем до какво се свежда!
Летях ли, или леко падах. Признавам!
За мене беше нещо като скок!
Решена бързо да се овладявам!
И черни облаци видях в шок!
Исках да докосна пак Земята!
Навярно ме притегляше с тъгата!
Споделена и тревожна в правотата!
Не е желана тази среща със самотата!
Отнесен звук от моите камертони.
Ще прозвучи с чувство в тон!
Изоставени от мене баритони,
от мъка ще излеят стон!
За да се въртя във вечността,
ще си остана неонова звезда!
Ще продължавам със светлината да летя!
На научната фантастика - ще се крепя!
© Мария Николова Все права защищены