Есента съблича всички дрехи.
Падат лекомислено върху пода.
Със зъби вятърът отваря копчето
от деколтето на задъхана топола.
Политат мъхове - въздишат в простора.
На токчета стоят мимози – елегантни,
с пъстроцветни рокли на плисета.
Атлазната им мекота докосва
страстно, целува клони на дървета.
И някъде във времето между секунди
се чува мощен звук на акордеон –
трепти металната пластинка на сърцето.
По клавишите танцуват като луди
всички нощни пеперуди.
Свети единствено Луната,
която е стаила дъх пред голотата.
Душата - в четка на художник във
вечността рисува – прегръдката
на въглените в пламтящата камина.
Не се остава жив, след листопад от огън!
Възкръсваш като рамонда -
в стих, когато за любов отново
си готов!
18.10.2018г
© Тодорка Атанасова Все права защищены