Сякаш се изтъркули между пръстите ми.
Като пясък, изтичащ от шепата ми.
Сякаш беше за кратко или може би вечност.
Сякаш помете ме в своята вихрушка
и захвърли ме навътре в морето,
ала цялата суха съм още
и гледам плажа отдалеко.
Сякаш живея всекидневно,
а животът тъй се изплъзва,
като низ от перли,
нанизан от някоя скръбна женица,
навела главата си кротко
над своите болни дечица.
Май да престанем е време!
Да спрем да се смеем на оня,
който жалее тъй тежко,
но няма ни враг, ни икона.
Да спрем да живеем за празник,
а делниците свои да вземем
и в сърце топло да ги скрием,
да туптят и да знаем,
че и те правят ни живи,
макар и да взимат от нази
частичките наши човешки
и да правят ги веки прах от пусти надежди,
загърбили доброто си име и велики успехи
и погребани там в пустиня,
да гният навеки.
Да спрем да пилеем нашето време
в „какво ако беше“,
а да загърбим нашето бреме
и превърнем в реалност онази детска,
бледна, далечна мечта,
която тайно в нощта над душата ни бди
и скрити надежди безсрамно шепти:
за далечни планети, карети в нощта,
които ще стоплят тези сърца.
© Христина Василева Все права защищены