Сякаш се изтъркули между пръстите ми. 
Като пясък, изтичащ от шепата ми. 
Сякаш беше за кратко или може би вечност. 
Сякаш помете ме в своята вихрушка

и захвърли ме навътре в морето,
ала цялата суха съм още

и гледам плажа отдалеко. 
Сякаш живея всекидневно, 
а животът тъй се изплъзва,
като низ от перли,

нанизан от някоя скръбна женица, 
навела главата си кротко

над своите болни дечица. 
Май да престанем е време! 
Да спрем да се смеем на оня,

който жалее тъй тежко, 
но няма ни враг, ни икона. 
Да спрем да живеем за празник, 
а делниците свои да вземем

и в сърце топло да ги скрием, 
да туптят и да знаем,

че и те правят ни живи, 
макар и да взимат от нази

частичките наши човешки 
и да правят ги веки прах от пусти надежди, 
загърбили доброто си име и велики успехи 
и погребани там в пустиня,

да гният навеки.
Да спрем да пилеем нашето време

в „какво ако беше“,
а да загърбим нашето бреме
и превърнем в реалност онази детска,

бледна, далечна мечта,
която тайно в нощта над душата ни бди
и скрити надежди безсрамно шепти:
за далечни планети, карети в нощта,
които ще стоплят тези сърца.