Момичето на спирка Патриарха
МОМИЧЕТО НА СПИРКА ПАТРИАРХА
Площад Славейков плуваше в мъгли.
Луната беше тънка като арфа.
А аз те чаках с третите петли
с трамвайчето да спреш на Патриарха.
И не трамвайче – жълто НЛО! –
неотлетяло с есенните птици.
И там – през запотеното стъкло –
да зърна пак любимите зеници.
Да се кача с разтупкано сърце,
да живне в мен надеждицата стара,
че ватманчето – с ръчката в ръце –
към по-щастливи дни ще ни откара.
И който ще, с Вълшебния килим
да плува през безкрайни километри! –
а ние с теб по изгрев да летим
със жълтото трамвайче номер четири.
И – пътници без карти и билет –
да стигнем там – в заветните простори,
където всеки срещнат е поет
и никъде не дебнат контрольори.
Понеже тъй се случва, че съм все
по-беден от черковна мишка в Рая,
там – на баира пред УНСС –
май, с теб ще ни изхвърлят от трамвая.
Човечеството – влюбено! – лети,
и ватманчето Менделсон си свирка.
С хиляда перфорирани мечти
те чакам пак на утринната спирка.
Дали ще видя твоите очи? –
надеждицата свири в мен на арфа.
Щом дойдеш, от трамвайчето скочи! –
и с теб ще ни венчае Патриарха.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валери Станков Все права защищены
