old_scoundrel (Александър Белчев)
175 169
9 мая 2009 г., 13:10

Мълчание 

  Поэзия
542 0 8
Пак излизам
сам-самин на пътя.
През мъглица
ме погалва ден.
Хората,
които са ми скъпи,
още спят.
И леко съм смутен,
че възглавката
до теб е празна.
И прегръдката ти
е напусто.
Поносимо е.
И само малко - страшно
сам да се събуждаш
всяка сутрин.

 

© Александър Белчев Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • тъжно и прекрасно...
  • "Хората,
    които са ми скъпи,
    още спят."

    много...
  • сладко... леко тъжно, но ме усмихна
  • В тишината откриваме понякога себе си най- добре..
  • Когато ми е много тъжно... зачерквам думата "когато...", а после с "много" се захващам и се питам : дали ми е било приятел? Улавям писъка на птиците и стихове захващат се за сетивата, а "тъжното" сърдито си отива- прочела съм му правилата...
  • Когато ми е много тъжно, често давя мъката, като превеждам руските класици - в случая се хванах с едно от любимите ми на Лермонтов, но намерението ми отиде по дяволите - останаха само първия ред и ритмиката ("Выхожу один я на дорогу"; та не знам мога ли да нарека това стихотворение свое?
  • ...възглавката...Боже...прекрасно е!
  • И надежда, и избор!
    Поносимо е така, нали!?

    Прекрасно и кристално ясно!
Предложения
: ??:??