Напоследък ме наболяват костите, 
и върти ме колянната става. 
Отговарям все по-просто. 
Рядко питам. И се смълчавам.
Вече не меря по час кръвното, 
оперираха ми горчивото.

Сладостта на живота ми се е сбъднала, 
противно на диабетните му причини. 
И отскоро се върна пулса ми - 
онзи, дето след опрощение, 
във човека размеква чувствата, 
и блажено му се живее... 
А сърцето ми се вълнува. 
Боже, как се вълнува са́мо! 
Като сякаш, че в блян сънуван, 
се събуждам до твойто рамо. 
Ти си моя любима истина, 
на повярвано помечтание. 
Бог такава те е измислил, 
и за мене си обожание! 
Но понеже старея (бавно), 
а ти на душата ми стана хапче, 
ще коленича пред тебе явно, 
за последната наша крачка... 

©тихопат. 
Данаил Антонов
23.02.2024