На странника, когото приласках
Когато дървената къща
ме позна и ме повика, разбрах -
отчайващо-неизпълнимо е това -
да стигна там...
Дълбоко в мен Творецът е заровил
страха от болката, когато се разделям.
И аз сама не си го позволих -
да принадлежа.
А тя ме помни... И отчаяно е моя...
Във всяка стъпка, дето съм оставила,
живее мида - спомен от прибоя...
Но помня дъските, с които я изграждах.
(от плът на сухи кедри...за ухание)
Поставих си очите за прозорци...
и тръгнах.
А споменът за нежност - обещание.
(за странниците, дето искат само
да са приласкани...)
Но дала съм го, за да бъде взето.
Пироните, с които я ковах,
сега са стигми...на сърцето.
И да съм ничия, се уморих...
Принадлежа на най-последната
от всички спирки.
За странника превръщам се в утеха -
бокал от топло вино с билки...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Маргарита Василева Все права защищены
