Вълни обливат покоя ми нощем
от рисува ни стари платна.
Разпознала се в птичето все още
сламен дом на дървото си гнездя.
Бури разкъсват ме изнемощяла.
Къс по къс се раздира за сбогом плътта
и пилея се вън отдавна неживяла
по терасите на чистилището сама.
Лунни пътеки галят звездите
с чист и невинен бебешки смях.
Пламват и тлеят в смеха си искрите.
Пожари обгръщат немощен свят.
Сипей от пясъчни истини
Иззида бетонни стени.
Аз бронирана моля за изстрел
пред чудовищният свят на лъжи.
© Николина Милева Все права защищены