на баща ми
 

Мъжете вдигнаха платната призори.

Изпсува някой, друг изхрачи се.

Запали важно боцманът цигара.

"Изтегляй котвата! Отплаваме!" -

извика капитанът.

Назад бе мрак, пред тях бе заревото на зората.

Далечен беше островът на техните мечти,

те плаваха години, дълго време.

Но брега го нямаше.

Не издържаха някои, зад борда скачаха.

А други кротко полудяваха.

(Тях вързаха ги долу - в трюма, при русалките.)

От взиране над хоризонта очите сини побеляха.

После капитанът ослепя.

Куцукаше по палубата боцманът.

Платната вятърът разпра.

Въжетата изгниха от солта, и от дъжда,

отнесе щормът котвата нанякъде.

"Къде сме, Мастър, и кога ще стигнем?" -

от палубата глухо питаха.

Мълчеше капитанът -

бе си тръгнал вятърът.

Животът - щил безкраен

изтичаше надолу през шпигатите.

А островът потънал бе отдавна.