Пропуснатите изгреви
Пропуснатите изгреви ме парят,
какво изпуснах златото да търся?
Изгаряше ме лятото,
до болка ме изгаряше
и този миг,
когато
намерил себе си
се губех безвъзвратно
ме изгаря.
Пропуснатите залези ме топлят
и – не намерил златото
се върнах в себе си:
щастлив и неподправен -
такъв,
какъвто ме е този свят създал.
Отпивам тъмното начало
и зная:
вече няма да съм толкоз млад,
но младо е сърцето ми.
Най-после
изгрева съзрял
му се предавам.
Безпомощен и необятен,
докато слънцето ме изгори,
и се разтворя във вълните палави,
когато и росата ме погали -
тогава вече знам:
Не съм пропуснал нито изгрев,
само залезът
не спира да ме мами,
да ме мами…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петър Димитров Все права защищены
