Пропуснатите изгреви
Пропуснатите изгреви ме парят,
какво изпуснах златото да търся?
Изгаряше ме лятото,
до болка ме изгаряше
и този миг,
когато
намерил себе си
се губех безвъзвратно
ме изгаря.
Пропуснатите залези ме топлят
и – не намерил златото
се върнах в себе си:
щастлив и неподправен -
такъв,
какъвто ме е този свят създал.
Отпивам тъмното начало
и зная:
вече няма да съм толкоз млад,
но младо е сърцето ми.
Най-после
изгрева съзрял
му се предавам.
Безпомощен и необятен,
докато слънцето ме изгори,
и се разтворя във вълните палави,
когато и росата ме погали -
тогава вече знам:
Не съм пропуснал нито изгрев,
само залезът
не спира да ме мами,
да ме мами…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Димитров Всички права запазени
