Душата ми е бяло разстояние
Само, безбрежно, синкаво море
Смехът ми, цяло състояние
Хвърчилото на весело сърце
Крадци, намират се отдавна
В душата ми свещена да надничат
Бедняци са, от обичта коварна.
Името ми, учат се да сричат.
Ах!... после и един лъжец
Дланите му бяха цяла клада
Говореше с думи на светец
Избяга със свитъка от своята плеада.
Лъжата! Толкова я мразя!
След този миг на самота
Успях! Аз егото му да прегазят
От облаците пих вода!
© Мария Николова Все права защищены