Самота
Душата ми е бяло разстояние
Само, безбрежно, синкаво море
Смехът ми, цяло състояние
Хвърчилото на весело сърце
Крадци, намират се отдавна
В душата ми свещена да надничат
Бедняци са, от обичта коварна.
Името ми, учат се да сричат.
Ах!... после и един лъжец
Дланите му бяха цяла клада
Говореше с думи на светец
Избяга със свитъка от своята плеада.
Лъжата! Толкова я мразя!
След този миг на самота
Успях! Аз егото му да прегазят
От облаците пих вода!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Николова Всички права запазени
