Той летеше...

25 мая 2008 г., 01:49

Поэзия

616 0 3

Той летеше над сухите слънчогледи,

есенен,

сам,

последният щъркел на лятото.

Линия между небе и земя,

суха лятна умора между сиви пера,

тъжна малка прашинка живот.

Ненавременен - свещ през деня.

Непонятен.

Пред очите ми - мах от крило,

а в душата ми - болка...

Знам,

големия синор на времето търсиш -

отвъд е покоят

и започва зелена, зелена трева да расте.

Есенен щъркел,

ще те приемат ли там,

дето весели твари живеят?

Закъснял си.

(за някои дните по-бавно летят)

Все нещо те спира -

сова те вика на разговор нощен,

или иглики-жълтици събираш.

Бързай!

Стигни там!

Раздай по листенце коприна.

И им разказвай, разказвай,

щъркел есенен,

за други лета...