Той летеше...
Той летеше над сухите слънчогледи,
есенен,
сам,
последният щъркел на лятото.
Линия между небе и земя,
суха лятна умора между сиви пера,
тъжна малка прашинка живот.
Ненавременен - свещ през деня.
Непонятен.
Пред очите ми - мах от крило,
а в душата ми - болка...
Знам,
големия синор на времето търсиш -
отвъд е покоят
и започва зелена, зелена трева да расте.
Есенен щъркел,
ще те приемат ли там,
дето весели твари живеят?
Закъснял си.
(за някои дните по-бавно летят)
Все нещо те спира -
сова те вика на разговор нощен,
или иглики-жълтици събираш.
Бързай!
Стигни там!
Раздай по листенце коприна.
И им разказвай, разказвай,
щъркел есенен,
за други лета...
© Маргарита Василева All rights reserved.
