Не съм черноглед, но не съм и кривоглед. Със сигурност. За нищо на света няма да си изкривя душата.
Това място преди време беше кандидат за новите седем природни чудеса на света. Белоградчишките скали. Добре, че не ни избраха. Та да ни гледат сега срамотите. Около кофата за смет до обсерваторията е пълно с отпадъци, а казанът стои празен.
Родината ни е прекрасна, но „материалът“ е калпав. Не ни бива. И как да сме читави, когато един разпасан, самовлюбен дебелак, ежедневно ни псува на майка, а ние примигаме на парцали. И ни обира до шушка. Но ние стоим пасивно. Нагаждаме се. Не буйстваме ефективно. Защото сме научени да живеем зле. И когато преди избори ни подхвърлят няколко изсъхнали, мухлясали трохи и ни стане по-малко зле, ние на това му викаме, че сме добре. Тези, които не сме в чужбина, разбира се. Няколко милиона са на гурбет там. Защото българинът веднъж стъпи ли навън, разбира скоростно как изглежда истински поносимото щастие.
Осиротяхме. Вече си нямаме премиер. Остана ни само мумифициран експонат на преял морж с дерайлирала почтеност. Вчера чух същия да казва, че трябвало да сме му благодарни. Задето на воля ни оставял да протестираме. Това било израз на неговото великодушие. Да сме си играели без последствия на демокрация. И друго спомена. Че нашите родители не му давали едно време дори виц за бай Тошо да каже. Нашите майки и бащи. Нашите, на нас –недоволните. Не му давали. На преялия експонат. Който стоеше до задника на въпросния Тошо в самия му залез.
- Вицове не си му споделял, щом казваш, но може памперса да си му сменял. Не знам ти какво ни даваш, но ние сме много закъсали, щом те оставихме да си развяваш кончето. Надебеляваш на наш гръб и не спираш да си правиш домашни видео клипове от колата си.
Пак се почна ремонт на най-голямата ни магистрала. Гордостта на пишман премиера. И излязоха спецове в областта на пътното строителство. Напълниха телевизорите на простолюдието. Надпреварват се да ни обясняват и оправдават милионите за поредния ремонт по време на чума. Защото бил неотложен. Нещо липсвало и те знаели какво.
- Тутманици гадни, защо не я направихте в началото тази проклета бездънна магистрала, а ще я ровите и преправяте за хиляден път?!
Разбирам. Трябва да се оправдае усвояването. На милионите, дето ги щавите все едно са ви фамилно наследство. И сега ще се харчи за проба – грешка. Така де, никой не се е родил научен. За образованието на нашите управници хвърляме пари като в черна дупка. И никакъв напредък. Прогресът е мираж. Сякаш министерският съвет е школо за умствено изостанали деца. Пък и нагли...
Болен народ сме. И щастлив при цялата тази дивотия. И мръсотия. Природните ни красоти са ни нужни за да се отбележим в телефоните колко сме романтични. С боклуците след нас дивите животни ще нахраним. То те се опитомиха, а ние подивяхме...
Държавата ни е бедна да нахрани гладните и да изучи тъпите. Така е. Но е достатъчно богата да инвестира в нескончаеми неуспешни опити за направата на пияни и гърбави магистрали и да впръсква петрол в колите на министър председателя.
Това нашето със сигурност е заболяване. Ако изобщо хората без живец боледуват от нещо. Накрая ще се примиря, че за мъртвите или добро, или нищо....
Ако сме живи, то диагнозата ни е мозъчна гангрена. Така смятам...

„Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.“