Пиша ви по този повод.

Поводи, ако питате мен – колкото щеш, но моят е специален. Сега, дето има една дума – всеки намира повод да пише, да се оплаква, да нервничи, да натрапи своята безсъвестност върху съвестта на другите. Това ни е характерно. Андрешковци сме, хитреци. Европейски шопи.

Е, при мен е донякъде различно.

Пиша ви по друг повод. Той е специален.

Аз лично особените поводи ги нямам за нищо, защото чрезвичайни хора няма. Киркегор казва, че всеки човек е изключение, тоест – всеки е специален. По-умен е бил от мен този датчанин. Но това не му дава основание да слага етикет на... Всъщност – той говори за човека.

Да, това е имал предвид. Виж, това не ми беше хрумнало. А колко път има да извърви човекът до човещината – това е вече въпрос на Бердяев.

Както и да е. Не бива да си мислите, че съм се възгордял, за да ви пиша от свое собствено име. Киркегор едва ли е имал мен предвид.

Въпреки че е точно така. Жалко е, че е умрял, преди да го разбере.

Аз съм изключение. Не че вярвам в това, налага се. Нямам нужда да бъда такова, каквото не съм. Но така се чувствам добре в кожата на своето несъвършенство.

Не познавам човек, който да (не) мисли като мен.

Аз всъщност познавам малко човеци. Предпочитам да общувам с книги. По-съдържателни са. И не говорят по този начин:

- Оди на майната си! – ми каза оня ден съседът. Защо – не знам. Вероятно е вид поздрав, за да се предпази от упрек. От банята му тече в кухнята ми вече трета година. Но не си я ремонтира. Отида ли на майната си, няма как да му противостоя. Философ човек. Прям. Ченге в пенсия. Не се къпе. Но обувките му са лъснати като за парад.

- Абре, каиш, що си не стоиш мирно? – запита ме с дрезгаво просташки тон тлъстият човек до мен в автобуса, същият, който се тресеше по неравностите на уж асфалтираната ни столица.

Мирно да стоя, казва. Като в казармата ли? Добре. Застанах така, спомням си как беше. И на един крак съм стоял в дисципа. Ама автобусът се клати, трето поколение европейско производство е, по-зле от икарусите. Оня се тресеше по физическа нужда, угоен беше господинът. Беше удовлетворен от смирението ми, защото се почувства надмощно. Миг слава му дадох.

При това – представете си: това не са хора, дето са по-високостоящи от мен. Не са политици, министри, чистачи на тоалетни и титуловани проститутки на държавна служба, за които знаем, че олицетворяват цвета на обществото. Прости пияници и отрепки бяха: едните злоупотребяват с алкохол, други с власт, трети – с безделие. Това е питейна, насила и наужким подекомокрачена, усвоена и пристегната в държавни обръчи куха бъчва, обшита в автобус.

Автобусът беше препълнен. И толкова лишен от кислород, че можеше да причини смърт. Но в него имаше въздух за борба. Хората се ненавиждат най-вече тогава, когато нямат пространство. И посока. Въздух.

Представете си как изглежда това возило в национален мащаб?  

Стори ми се, че тези всичките пътници искаха някаква канелка, от която да смучат. Кислород, алкохол, любов, който каквото желае.

Успешни уж хора. Средностатистичести, добросъвестни, ежедневни лайнари. Не ги харесвам.

И затова се почувствах неловко. Аз, аджеба, по-сакат ли съм от тах? Нима съм по-малко жаден за справедливост от една улична курва? Ако цената на услугата е знак на търсене и предлагане, значи живеем демократично, търговско, утилитарно. Тя, милата уличница, просто предлага плътта си – като народ, лишен от самоуважение. Всеки може да го има, ако си плати. Нея – също. А тя няма друго за продан.

Та по този повод ви пиша.

Не съм обрал банка. Не можах. Не съм убил човек. Не успях. Проститутка не станах поради хормонално несъответствие.

Вероятно съм искал и едното, и другото, а за третото не съм бил способен. А когато човек желае много, не получава нищо.

Трудно да си лайнар. Не че е напълно гнусно, но в политиката се влиза по този начин. Само отзад.

Интересното на безпристатието е, че когато не желаеш нищо, не страдаш от лишения. Вероятно до там ни докараха – да не пожелаваме неща, които не са до хала ни, за да се не огорчаваме от несбъдването им. Лошото е, че така се случва и с любовта.

Животът е готов да те прецака по всяко време, стига да му се удаде възможност. Появи ли се тя – изведнъж извършители много. Политиците са на първа линия. Но не ги упреквайте напосоки, те са наша проекция, ехо на злото са у нас. На зависимостта ни от дявола.

И в личния живот май е така.

Сега съм зад решетките му. На този живот, за когото мечтаех. Не, не съм в затвора в криминалния смисъл – там, където е редно да лежат прокурори и други престъпници. Обикновен човек съм, измекяр, гласоподавател. Затворен от онези, другите, за които ви писах. В разкошната панелка на зависимото житие.

Кофти, нали? Не е яко.

Та за това пиша. Не се затваряйте в себе си.

Затворете другите в тях си, да се задушат в казана на собственото си престъпно гурме. Така направете, моля. По-широко ще стане за другите, свободните. Кислород ще дойде. Добро ще сторите.

С повод написах. Да прочетете Бердяев.

Ако ви мързи, не го четете. Той е живял в дореволюционна Русия. В България ще се появи след сто години. Не като превод, така го има. Като съзнание отсъства.

Всеки човек има предназначение. Повод да се роди. И смисъл да умре.