130709 кестена

 Стоейки в креслото, съзерцаваше огъня от камината. Огнени ръце се плитаха едни в други, издигаха се и се снишаваха, достигаха до тухлените стени и отново всичко се повтаряше. Медно-червени отблясъци лазеха по косата ú и се вкопчиха в късите ú нокти. Тя се беше килнала на една страна и с половин длан подпираше челото си.  Тъмнина обгръщаше нейните рамена. Дейна се сепна, пламъкът скочи в лявото ú светлокестеняво око, а после и в дясното. Лениво се наведе и извади изпод креслото стара книга, толкова стара, че дори петната се бяха изтъркали, а по страниците имаше оставени бележки - по-стари самата нея. Издуха праха от нея и, просветвайки, той се посипа пред камината. Разтвори кориците и от там се понесе мириса на загниваща шума. По едно сухо листо се крепеше между страниците, всяко така уникално и толкова различно. Отдавна хербаризираните ú спомени нападаха в нейната глава и пращейки образуваха килими, от тях за мигове израстваха полуголи дървета. Във въздуха се лееше парфюма на Есента - кестени и пръст. Между дърветата догаряше немощно слънце, а те го връзваха, пристягаха го с клоните си и го дърпаха надолу, към хоризонта, зад неизвестното. Духна лек вятър, разсейващ празнотата в очите на Дейна. Дърветата се бяха разболели от някаква, тяхна си, болест и кашляйки подобно хриповете на умиращ човек, чието гърло се пълни с кръв, разпръскваха листа, заразяващи цялата земя. Тътрейки своите крака, Дейна ги заравяше под кафеникавата шума и за стотни от секундата нозете ú се сливаха с жълтата трева и полуразложените листа, изпълнявайки последното желание на остарялата ú душа. От другаде се чу някакъв крясък и една сврака дръзнала да прекъсне празните ú мисли - вдигна вглъбения ú поглед нагоре. Птицата спусна лека мъгла по клепачите на Дейна и отлетя нанякъде. Мъглата се втечни и се запечата в зениците ú. Хладен дъжд прегърна сухотата. Едри капки от стъкло се завтекоха надолу, преминаваха през нея и се удряха в земята под краката ú. Топлата влага изпълни въздуха и стана трудно за дишане, облаците натежаха и се снишиха. Закачаха се като парцали по сухите клони, раздираха се като парцали по сухите клони, раздираха се и на парчета се стелеха по далечните планини. Синкава меланхолия обви песента на птиците и изсмука звуците от нея потули ги по гнездата им и се впусна към другите. В лъскавите им черни очи се четеше умора и жажда за сън. По улицата зачаткаха монотонни звуци от премигването на клепачи и улични лампи. Големите им жълти очи се в празнотата през нея и търсеха нещо отдавна изгубено под краката ú. Свечеряваше се и хлада беше завзел целия град заедно с пустошта и самотата. Листата потънаха в скреж и събраха звездите по себе си. Дъхът ú бе единственото наистина живо нещо - сред иначе толкова много живот. Белотата му обагряше въздуха и се полепваше по земята, провираше се между пръстта и заспиваше зимен сън в корените на дърветата.